24.07.2015 г. - ден четиринадесети - от Химик до Буковец

Днес завършва втората седмица, откакто сме тръгнали. Вървим бавно, както ние си знаем и си можем, но славно продължаваме напред. Високата планина е вече наистина зад гърба ни и красивите пейзажи, които се разкриват пред очите ни, отстъпиха място на красивите вековни гори в източната част на Стара планина. Вече сме дотолкова свикнали с прехода, с ранното ставане и тежките раници, че изобщо не ни тежи. Просто знаеш, че за деня имаш някакви си тридесетина километра и трябва да ги минеш, и колкото по бързо стане това, толкова повече време ще имаш за почивка след обяд. Телата ни бяха напълно готови и подготвени за големите разстояния, които ни очакваха напред. Но не се оказа точно така с новият ни съотборник Пешо. Но всичко по реда си.

Въпреки късното лягане снощи, днес отново станахме както обикновено - рано, малко преди да изгрее слънцето, но докато приберем палатката и всичкия багаж в раниците мина сигурно почти час. Разпределихме също и новите провизии, които Пешо бе донесъл по равно на всеки, за да няма сърдити и потеглихме по пътя към проход Предел. До там от хижата е около двадесетина минути леко спускане по чакълест път, а Тошко реши да мине точно по трака, който се отделя по пътя и тръгва в ляво с едно изкачване на малко възвишение. Аз и другите отказахме да минем от там, защото толкова рано, все още не ни се изкачваше, при условие че пътя се спуска надолу. 

Точно пристигнахме на прохода и Тошко и той се зададе по неговия си път, с мокри от росата обувки, и единственото, което сме изтървали, са сърничките, които видял по пътеката си. 

Бяхме слушали за баничките, които се продават там и естествено веднага напитихме магазинчето. Не знам дали защото бяхме гладни, както могат да бъдат само Коеминейци, но наистина на всички ни харесаха топлите банички, а за бозата и айряна направо няма да споменавам. Тошко реши, даже че е още гладен и продължи със супа и кюфтета. За десерт изядохме по някоя и друга вафла и така много добре нахранени се чудихме известно време на масата - да ставаме ли или да продължим с още банички.

Е в някакъв момент здравия разум се появи и решихме да ставаме и да тръгваме. 

И естествено след като пресякохме асфалта, пътеката ни започна рязко катерене нагоре и хвърлихме първата вода. А слънцето допълнително напичаше яко, и отново показваше че денят ще е горещ.

 Ей от там долу дойдохме. Тревата бе все още мокра, и се опитвах да стъпвам внимателно, за да не си намокря маратонките и краката. След това добро набиране на височина пътеката продължава по сравнително равни много тревясали поляни. 

Вече точно започнах да усещам влагата по чорапите си и мокрите поляни отстъпиха място на горите. Маркировката там не е от най добрите, да не кажа че направо си липсва. Върви се по горски път и в някакъв момент Пешо беше начело, защото е с най пресни сили и вървим си ние, пътя си прави завой и започва да слиза, а Пешо праши напред, а пък Тошко някъде най - накрая. И по едно време гледа той GPS - а и трака там, ама ние не сме на трака. Така стават 700 километра, и когато водача не си гледа работата. Че хайде кръгом, добре че не бяхме слезли по баира надолу, а после да трябва да го катерим наобратно. Върнахме се ние порядъчно, а там не личи ни пътека, ни нищо, ама трака там си показва. Като е така давай напред. И не след дълго отново стъпихме на друг черен път. 

 Като гледам снимките от този ден предимно описват това действие - ядене. Седнахме да почиваме малко, пък и да се подкрепим, че ще вземат да се развалят пържолите от снощи.

Ей този Балкан насреща малко в дясно трябва да преминем и да стигнем до хижа Буковец. 

Прихода за целия ден не е особено интересен за снимки, освен горите през които минаваме почти няма гледки, или някакви забележителности. Всъщност те са точно две - първо се стига до разрушения заслон Ботура, а малко по късно и до Караивановото хорище. 

А да си кажа че пак ги подведох да си носят всички по много вода, защото знаех че няма, а то точно до Ботура има една страшно студена и хубава вода. 

И поседнахме за почивка и опресняване на водните запаси. Имаше също и обхват на телефоните, та се отплеснахме с разговори известно време. 

Гледаш четирима Комеминейци, захвърлили раниците, кой където свари и си говори по телефона под сянката на дърветата. 

След като си загубихме достатъчно време в телефонни разговори отново тръгнахме по пътя, покрай който се намираше чешмата. Този път нещо се бяхме унесли в разговори и отново пропуснахме разклона за нашата пътека, а пътят по който вървяхме бе сенчест, с леко изкачване и изобщо не ни се връщаше пак, че и този път доста повече се бяхме отклонили и трябваше доста да вървим обратно. И ето как GPS - а се оказа много полезен - разгледа Тошко картата и видя че този нашия път прави един рязък завой на ляво и след известно време отново се свързва с трака.

  

Така и направихме, въпреки че се отклонихме и този път навъртяхме някой и друг километър повече, май това се оказа по добрия вариант, защото ако следвахме трака, трябваше някъде преди чешмата да тръгнем рязко нагоре из гората с доста голямо изкачване, а така неусетно набрахме същата височина, с леко натрупване на малко повече километри. 

Преди да се свържем към трака и пътеката се появи и маркировка по пътя, по който вървяхме, като достигнахме и до някакво ловно стопанство и доста време вървяхме покрай оградата му.   

 Вървим си ние из горите тилилейски, говорим си, птички пеят в короните на дърветата и не щеш ли по едно време точно покрай пътя едно тънко поизсъхнало дърво го гледаме цялото издрано от нокти. И то нокти не долу до земята, а на височина по висока от мен, а пък аз съм си висока. И направо тръпки ме побиха. Мечка ! Някъде в недалечното минало баба Меца си е острила ноктите там. Ау, изобщо не искам да си представя колко голяма трябва да е била. Така започна да ми бие сърцето, че щях да получа сърцепляс, и както бях уморена и не ми се вървеше и исках да спираме да ядем, страшно бързо ми дойдоха силите и даже вървях много бързо начело на групата. 

А пък да снимам въпросното дърво изобщо не ми и хрумна, просто исках по най - бързия начин да се отдалечим от това място. 

Толкова  вървях, че по едно време Тошко вече прегладня, и започна да мрънка да спираме за обяд. Пък аз - хайде още малко, тука пече, там пък не е равно, все си измислях някаква причина за да продължаваме да вървим.

Най накрая нямаше какво да си измислям, пък и адреналина ми леко бе спаднал и седнахме да почиваме и да обядваме, а аз си се постарах даже и да има мечка наоколо да вдигна достатъчно шум, за да отиде по далеч от нас. 

Все бях чела, че имало мечки в Стара планина, ама ние я минахме повече от половината и чак в нашите балкани да излезе, че се навъртат. Какво нещо само. 

 Всички вече уморени от прехода се натъркаляха по тревата, а Боко запали огън, за да опече кренвиршите. Бе останала също и малко краставица от предишната вечер, малко хляб и така си спретнахме късен обяд точно на пътеката. Че даже и по глътка - две ракийка му ударихме, за възвръщане на силите.

Всичко бе ометено за нула време, за да не се носи, починахме си още малко, аз отново се сетих за мечката и продължихме напред. 

Не след дълго достигнахме до познато място - Караивановото хорище. Там бяхме ходили преди месец - два на разходка и за проучване и ни бе отнело точно два часа от хижа Буковец. Сега с тежки раници и четиринадесет дневен преход определено нямаше да го направим за толкова, но поне му се вижда края. 

Помоткахме се малко там, поснимахме и хайде пак, че бирата в хижата ще се стопли. 

След полянката на заслона пътя започва изкачване и точно тогава нещо ми дойдоха повечко сили, знам пътя идеално и им казвам, че ще избързам напред. И ме заболя кракът, по точно някъде към таза в дясно. Тази същата болка се беше появила и вчера, преди да достигнем до хижа Химик, но после отшумя бързо, но сега стана лошо. Не знаех на какво се дължи, не е мускул, може би нерв нещо. Но от най бързата в групата изостанах най - последна, даже и Пешо ме изпревари, а той имаше пришки вече и вървеше по бавно. Направо стана много лошо, знам пътя, остава толкова малко, и в същото време едвам вървя, всяка крачка ми причинява болка и едвам се движа напред. А болката с всяка крачка ставаше все по силна и даже започна да се спуска надолу към коляното. На равните участъци почти не се усещаше, а почнеше ли спускане отново ставаше силна. На някой от поредните изкачвания поспряхме да починем всичките. И тогава тръгнах да се връщам назад през деня и да търся причината защо стана така. Когато спирахме за почивка, аз сядах като краката ми оставаха сгънати под напрежение, а мускулите ми бяха доста уморени, дали не е било това причината. Незнам, но следващите дни, когато почивахме аз през цялото време оставах права и не сядах на земята и тази болка повече не се появи.

След почивката от около половин час, решихме че е време да тръгваме и станах аз с надеждата че гадната болка е отминала, но не. Даже стана още по зле и тогава реших, че въпреки това, трябва да си наложа да бързам, хем няма да съм им в тежест, защото Тошко се притесни за мен, хем като вървя колкото се може по бързо, по бързо и ще стигна хижата и болката ще свърши. казах на Тошко, че ще избързам напред колкото мога, а те да си карат както знаят и отпраших. Стиснах силно зъби и запратих мислите за болката някъде много навътре в съзнанието си и тялото ми проработи. Знаех че остава малко, от предишния път си спомнях че трябва да сляза по две доста стръмни нанадолнища, после едно открито място и после нагоре по пътя и покрива на хижата с чешмата зад нея. 

Стигнах, болката продължаваше, но бях успяла, денят приключи и следват приятните неща. Проснах се на пейката до чешмата и зачаках останалите. Събух си маратонките и този път краката ми направо направиха джис с допира си във водата. Ох колко хубаво било да почувствам освежаващата свежест на студената вода. Изпих към половин литър почти на екс, защото с това бързане бях зажадняла доста и гледам Боко се задава. Десетина минути след това Тошко и Пешо и те дойдоха. Всички достатъчно уморени. 

Тръгнахме към хижата да се настаняваме, кой в нея, кой да си разпъва палатката и така. 

Тотала за днес 27.5 км по горски пътеки и пътища с една чешма, пришки за Пешо и реалният му сблъсък с Комеминейските несгоди. 

А след това последваха и приятните неща - салатка със сирене, пържени картофи, салата от моркови за мен, ракийка, гъбена супа от хижата и разни други консерви от раниците, че да олекват, пък и утре нали ще трябва да си вземем сритото съкровище от консерви и мед, което бяхме закопали няколко месеца по рано на тайно място в гората. 

Но това е за утрешния разказ, а сега край на ден четиринадесети.

К Р А Й