Ден петнадесети, почти му се вижда края и ще замирише на море, остават някакви си двеста километра. Направо нищо. Както бях писала предния ден спахме на палатки пред хижа Буковец, ние и Пешо, а Боко реши да спи с бели чаршафи. Днес ни очакваше дълъг преход, предимно през гори, като едни десет километра от плана за днес го бяхме минавали малко по рано през годината, за да опознаем терена.
Сутринта отново станахме към пет и нещо, но докато приберем палатки, разхвърляни раници, полуизсъхнало пране стана към шест и нещо. После пък решихме да изпием по едно кафе за събуждане с хижарката и направо окъсняхме.
Направихме си задължителното селфи, сбогувахме се и метнахме раниците на рамо.
Пътят до хижа Чумерна е към два часа нормален ход. Пътеката е много широка, почти път, няма нападали клони и се върви много бързо.
 |
| последен поглед назад към Буковец |
Когато стъпихме на асфалта, на няколко минути от Буковец видяхме ето тази табела, информираща ни за разстоянието до хижа или връх Чумерна. През върха изобщо не смятахме да минаваме, защото както казах бяхме идвали в този район преди няколко месеца и тогава се качихме на върха, после слязохме по коловата маркировка и вървяхме и разчиствахме десет километра в посока Тъмната гора. Беше някъде към май и имаше доста нападали клони и някое и друго дърво.
След като се повърви съвсем малко по асфалт, след като се мине хижа Горски дом пътеката свива в ляво в гората и така се върви само в гора, докато не достигнеш поляната на хижа Чумерна.
От началото вървиш в девствена гора, след което попадаш в безмилостния свят на човека и унищожената от сеч гора.
Днес на много места щяхме да бъдем свидетели на направо липсваща гора в огромни размери.
Точно се посъбудихме и взе че дойде другата хижа. Е значи е време за закуска. Нашия стар познайник - хижаря на Чумерна ни се зарадва като ни видя отново, но нещо ми обърка името на Жени, ама никой не му каза че е в заблуда и през цялото време си ме наричаше така. Разказа ни за бързата група, които минали няколко дни преди нас, пили много бира, после пък тръгнали късно и разни такива. Явно защото е сам, много си обича да говори, за всичко. Между приказките, успя да ни свари и едни яйца, направи ни чай и кафе отново и заедно с нашите провизии от пастет, сирене и препечени филийки си направихме една хубава и питателна закуска.
От хижа Чумерна реално няма гледки, единствено може би тази, между клоните на дърветата много назад можеш да видиш - ха сега не знам, вероятно трябва да са перките до Бузлуджа, или след Мазалат. Еми едното от двете.
Закусихме ние, поприказвахме още малко и отново нарамихме раниците, казахме чао и потеглихме нагоре посока връх Чумерна, и на първия завой на ляво продължихме по черния път, който отново минава през минало сечище, сега обрасло изцяло с малинак. Леко се сборихме с него, като освен малко одрани крака, други щети не получихме и стъпихме на ясно видимата пътека в така наречената Тъмна гора. Е този ден от тъмнината нямаше и следа - птички пееха в клоните на дърветата, слънчевите лъчи се процеждаха през листата, зеленина, свежест и спокойствие лъхаше от тъмната гора. Едни големи, хубави и високи, огромни дървета, страхотна сянка и прохлада.
Сега, два месеца след последното ни идване по тези места направо не можахме да познаем пътеката - нямаше и помен от напалите клони, ни едно нямаше, в което да се спънеш. А не след дълго разбрахме и защо е така. Ами атв - та и мотори, те са основната причина пътеката да е чиста, точно в този участък често се разхождат и както обикновено ги ненавиждам, заради шума, който вдигат, и лудото каране, без да се съобразяват с никой, сега останах доволна, че именно те са разчистили гората.
А на следващата снимка е един много ключов завой - рязко на дясно, но пътеката е не много добре видима и за някои блейки е възможно да се объркат и да продължат напред.
Даже и означение по дърветата има, ама ако си се отплеснал и ще отървеш завоя.
Така неусетно минахме десетина километра от Чумерна и достигнахме мястото, където бяхме скрили вторите провизии. И какво да видим - камъните разместени и шок ! Манджата я няма! Някой ни я е откраднал ! Е може ли такова нещо ! В дън горите тилилейски да си скриеш един пакет с консерви и някой да попадне точно на него. Е направо не успях да го повярвам, ама гледам мястото и Тошко ми показва как камъните, които подредил там са захвърлени в различни посоки. Не може да бъде! А имаме четири хранения докато достигнем до Котел, където има магазини. А ние за да не тежи изядохме последния пастет на закуската в Чумерна. Но нали се надявахме на заровеното съкровище, там ни чакаше един килограм риба тон консерва, няколко пастета, мед и ракия. И всичко това се изпарило.
Как можеш в такава гора, точно на нашите провизии да попаднеш и на всичкото отгоре и да си ги вземеш. Ами няма ли малко мозък тоя крадец, че оставя гладен бедния и изморен Комеминеец, в случая нас, на произвола на гората, а там храна има ако си я уловиш, пък ние трябва да вървим, а не да се оглеждаме за зайци. Сигурно е бил някой горски дух ! И така мечтата на Тошко, пък и на мен за онази голяма рибешка консерва и това как си я хапваме на изворите направо изчезна, като спукан от жар балон. Еми ще си караме на мускули, без манджа.
Добре че имахме още някакви неща из раниците, че положението наистина не беше розово, и без това трябваше и да спим в гората, защото Котел е далеч, твърде далеч за един ден. И тогава с Боко си казахме - е дано поне намерим гъби, както предния ден и не щеш ли след десетина минути вече чоплех едни завехнали, абе направо хербаризирани кладници от ствола на едно дърво. Събрахме ги всичките в една торбичка, нищо че бяха сухи, като се сварят ще станат чудесна вечеря.
Природата сама се погрижи за нас - благодаря. И както бяхме омърлушени от загубата на храната, вече определено гледахме доста по оптимистично, духа ни се вдигна и закрачихме уверено напред.
Не знам дали това все още е Тъмната гора, но по едно време решихме малко да спрем за почивка и някакъв обяд. Всички бяхме порядъчно уморени, и ето как мъжете се натъркаляха по земята. Аз предпочетох да стоя права, за да не стане нещо пак с някой нерв по краката ми и след десетина минути ги подкарах да стават отново и да тръгваме, при което всички започнаха да мърморят в един глас.
Тези гледки са поглед на юг, в близост до Сливенския Балкан, гората за малко изчезна и ни даде възможност да се полюбуваме на заобикалящия ни пейзаж. Не след дълго отново навлязохме в поредната гора и направих най голямото изкачване за този ден - на ей това възвишение :
Не знам на снимката как се вижда, но си беше мнооого стръмно. Първи от тук мина Боко, после Пешо и аз уж гледах за някоя подсечка, но не видях и ги последвах, а Тошко бе някъде зад мен. Видях го последния път като се обърнах, точно когато вече катерех нагоре и качвам се аз горе - там е като билце и после следва спускане, но чакам Тошко, нали беше зад мен, трябва да идва вече. Чакам аз, чакам, Тошко никакъв го няма, даже се върнах назад и погледнах по баира надолу - пак го няма никакъв. И продължих напред и какво да видя като слязах по това дето бях катерила до преди малко - той пред мен !!! Е може ли такова нещо, така яко да се мина и да катеря баир дето не се катери. Ама така става като водача е накрая, а не пред теб. Вече няма да правя тази грешка, наистина. А Тошко погледнал GPS - и там трака леко минава от северната страна на тази могила и така ме изпреварил, а пък аз даже се връщах да го търся.
После гората изчезна и започнаха сечищата. Отново. Тук вече се вижда как гората, просто я няма. А един прахоляк по пътя, направо ужасен, но по добре така, отколкото лепкава кал.
Така вървяхме доста време през сечища, даже срещнахме и една лада, естествено с цигани да отиват да режат нейде там. Водата ни бе почти на привършване и Тошко започна да гледа по обстойно картата за точка за вода. И намери такава, на картата, а малко по късно и реално - в едно дере.
Който я е закъсал много ще му свърши работа. Напълнихме едно шишенце и продължихме напред.
По едно време подплашихме едни диви прасета, но естествено ние сме по големите и страшни животни, по малките само ги чухме как се изнизват надалеч от нас.
И не след дълго достигнахме до Агликина поляна. Ей от кога я чаках тази поляна не е истина.
Часът беше някъде към четири, а нас ни чакаше още път, така че бързо направихме няколко снимки и продължихме напред по вече асфалтов път. И след сигурно повече от половин час след това достигнахме и проход Вратник.
Там заседнахме пред изоставените сгради, някогашни заведения и просто почивахме, наистина бяхме вече много уморени. Ама много и уморени, и прашни и гладни.
Малко след нас се появи и един досущ като нас - мърляв, уморен и с раница. Стефан, с него продължихме заедно до следващия ден. Починахме си всички и пак захапахме пътя. Телефона ми показваше, че има около 6 - 7 км до крайна точка, ама той нещо в последствие го разбрах, че по някаква си логика занижава разстоянията.
От тук вариантите за да се стигне до изворите на Камчия са основно два - по асфалта пеша или да се завреш отново из горите, защото е по напряко и спестяваш наистина сигурно повече от три километра. И ние естествено избрахме трака из горите. И в какъв филм се вкарахме само, направо кошмарен. Че пътека почти нямаше, да така е, маркировка - толкова рехава, че ще се луташ доста, а за нападалите клони, дървета, къпини, малини и всякакъв треволяк направо нямам думи с които да опиша цялата обстановка. И всичко това абсолютно в края на един от най - дългите преходи до момента. Голям кошмар. Спъваш се в клони, заобикаляш други, и в същото време гледаш да не се пльоснеш на земята, защото някоя къпина се е увила в краката ти. Е такова наказило направо няма. Пешо и той вървеше доста бавно, заради пришките и на него сигурно му беше най - трудна цялата ситуация, но вървеше какво да прави, като е тръгнал с нас, няма друг начин. След много ясно изказани, и още повече на ум не добри пожелания по отношение на пътеката най накрая излязохме на поляните до изворите на Камчия. Бе доста късно, почти осем и слънчевата светлина бързо отстъпваше място на среднощния мрак.
Докато разпънем палатката и отидем до чешмата да напълним вода, и мрака дойде. А водата бе толкова студена, че намерението ми да си измия краката се изпълни, но толкова скоростно замръзнах от студената вода, че реших изобщо да не правя опит да пера нещо в този студ.
Тридесет и три километра - голям преход даже и за нас, а за Пешо дето му бе втори ден, направо му взехме тока, но изобщо не се оплака.
След като разпънахме целия катун, Боко бързо запали огън и започна да приготвя гъбите, а ние се натъркаляхме около импровизираната ни маса и с вилица или лъжица в ръка, всеки каквото има чакахме нетърпеливо за първата порция гъби. Тъй като канчето бе малко, се наложи процедурата по варенето да се повтори няколко пъти, докато свърши и последната кладница. Стефан пък извади топено сирене, имаше и малко хляб и една консевра русенско варено и така успяхме да вечеряме добре. Без малко да забравя - имаше и едно шишенце с ракия, което няколко пъти обиколи компанията, е без Тошко разбира се, и така унесени в приказки вечерята продължи дълго покрай лагерния огън.
К Р А Й
Как можеш в такава гора, точно на нашите провизии да попаднеш и на всичкото отгоре и да си ги вземеш. Ами няма ли малко мозък тоя крадец, че оставя гладен бедния и изморен Комеминеец, в случая нас, на произвола на гората, а там храна има ако си я уловиш, пък ние трябва да вървим, а не да се оглеждаме за зайци. Сигурно е бил някой горски дух ! И така мечтата на Тошко, пък и на мен за онази голяма рибешка консерва и това как си я хапваме на изворите направо изчезна, като спукан от жар балон. Еми ще си караме на мускули, без манджа.
Добре че имахме още някакви неща из раниците, че положението наистина не беше розово, и без това трябваше и да спим в гората, защото Котел е далеч, твърде далеч за един ден. И тогава с Боко си казахме - е дано поне намерим гъби, както предния ден и не щеш ли след десетина минути вече чоплех едни завехнали, абе направо хербаризирани кладници от ствола на едно дърво. Събрахме ги всичките в една торбичка, нищо че бяха сухи, като се сварят ще станат чудесна вечеря.
Природата сама се погрижи за нас - благодаря. И както бяхме омърлушени от загубата на храната, вече определено гледахме доста по оптимистично, духа ни се вдигна и закрачихме уверено напред.
Не знам дали това все още е Тъмната гора, но по едно време решихме малко да спрем за почивка и някакъв обяд. Всички бяхме порядъчно уморени, и ето как мъжете се натъркаляха по земята. Аз предпочетох да стоя права, за да не стане нещо пак с някой нерв по краката ми и след десетина минути ги подкарах да стават отново и да тръгваме, при което всички започнаха да мърморят в един глас.
Тези гледки са поглед на юг, в близост до Сливенския Балкан, гората за малко изчезна и ни даде възможност да се полюбуваме на заобикалящия ни пейзаж. Не след дълго отново навлязохме в поредната гора и направих най голямото изкачване за този ден - на ей това възвишение :
Не знам на снимката как се вижда, но си беше мнооого стръмно. Първи от тук мина Боко, после Пешо и аз уж гледах за някоя подсечка, но не видях и ги последвах, а Тошко бе някъде зад мен. Видях го последния път като се обърнах, точно когато вече катерех нагоре и качвам се аз горе - там е като билце и после следва спускане, но чакам Тошко, нали беше зад мен, трябва да идва вече. Чакам аз, чакам, Тошко никакъв го няма, даже се върнах назад и погледнах по баира надолу - пак го няма никакъв. И продължих напред и какво да видя като слязах по това дето бях катерила до преди малко - той пред мен !!! Е може ли такова нещо, така яко да се мина и да катеря баир дето не се катери. Ама така става като водача е накрая, а не пред теб. Вече няма да правя тази грешка, наистина. А Тошко погледнал GPS - и там трака леко минава от северната страна на тази могила и така ме изпреварил, а пък аз даже се връщах да го търся.
После гората изчезна и започнаха сечищата. Отново. Тук вече се вижда как гората, просто я няма. А един прахоляк по пътя, направо ужасен, но по добре така, отколкото лепкава кал.
 |
| поглед на север |
Който я е закъсал много ще му свърши работа. Напълнихме едно шишенце и продължихме напред.
По едно време подплашихме едни диви прасета, но естествено ние сме по големите и страшни животни, по малките само ги чухме как се изнизват надалеч от нас.
И не след дълго достигнахме до Агликина поляна. Ей от кога я чаках тази поляна не е истина.
Часът беше някъде към четири, а нас ни чакаше още път, така че бързо направихме няколко снимки и продължихме напред по вече асфалтов път. И след сигурно повече от половин час след това достигнахме и проход Вратник.
Там заседнахме пред изоставените сгради, някогашни заведения и просто почивахме, наистина бяхме вече много уморени. Ама много и уморени, и прашни и гладни.
Малко след нас се появи и един досущ като нас - мърляв, уморен и с раница. Стефан, с него продължихме заедно до следващия ден. Починахме си всички и пак захапахме пътя. Телефона ми показваше, че има около 6 - 7 км до крайна точка, ама той нещо в последствие го разбрах, че по някаква си логика занижава разстоянията.
От тук вариантите за да се стигне до изворите на Камчия са основно два - по асфалта пеша или да се завреш отново из горите, защото е по напряко и спестяваш наистина сигурно повече от три километра. И ние естествено избрахме трака из горите. И в какъв филм се вкарахме само, направо кошмарен. Че пътека почти нямаше, да така е, маркировка - толкова рехава, че ще се луташ доста, а за нападалите клони, дървета, къпини, малини и всякакъв треволяк направо нямам думи с които да опиша цялата обстановка. И всичко това абсолютно в края на един от най - дългите преходи до момента. Голям кошмар. Спъваш се в клони, заобикаляш други, и в същото време гледаш да не се пльоснеш на земята, защото някоя къпина се е увила в краката ти. Е такова наказило направо няма. Пешо и той вървеше доста бавно, заради пришките и на него сигурно му беше най - трудна цялата ситуация, но вървеше какво да прави, като е тръгнал с нас, няма друг начин. След много ясно изказани, и още повече на ум не добри пожелания по отношение на пътеката най накрая излязохме на поляните до изворите на Камчия. Бе доста късно, почти осем и слънчевата светлина бързо отстъпваше място на среднощния мрак.
Докато разпънем палатката и отидем до чешмата да напълним вода, и мрака дойде. А водата бе толкова студена, че намерението ми да си измия краката се изпълни, но толкова скоростно замръзнах от студената вода, че реших изобщо да не правя опит да пера нещо в този студ.
Тридесет и три километра - голям преход даже и за нас, а за Пешо дето му бе втори ден, направо му взехме тока, но изобщо не се оплака.
След като разпънахме целия катун, Боко бързо запали огън и започна да приготвя гъбите, а ние се натъркаляхме около импровизираната ни маса и с вилица или лъжица в ръка, всеки каквото има чакахме нетърпеливо за първата порция гъби. Тъй като канчето бе малко, се наложи процедурата по варенето да се повтори няколко пъти, докато свърши и последната кладница. Стефан пък извади топено сирене, имаше и малко хляб и една консевра русенско варено и така успяхме да вечеряме добре. Без малко да забравя - имаше и едно шишенце с ракия, което няколко пъти обиколи компанията, е без Тошко разбира се, и така унесени в приказки вечерята продължи дълго покрай лагерния огън.
К Р А Й
Няма коментари:
Публикуване на коментар