Настана дългоочакваният петък, цяла седмица мрънках на Тошко да си стегнем раниците, и той все има време, и така та чак до петъка на обяд, когато реално след час се очакваше вече да пътуваме. Благодаря на целия колектив в офиса, който ме пусна да си ходя още към 12 на обяд, Тошко вече беше в къщи. Направихме си последен обяд у дома и е крайно време да съберем всичко в раниците. Моята бе подредена, оставаха някои незначителни неща, които да сложа, а Тошко тепърва ще я събира.
Няма да изброявам като всички, какво има в раниците ни. Просто има това, което ние сме сметнали за необходимо и нужно, не съм си рязала дръжката на четката за зъби да тежи по малко, нито пък съм късала кориците на дневника, защото щял да тежи 40 грама повече, или пък да изстискам пастата за зъби в мивката, защото е прекалено тежка. Носихме си леки спални чували - 1кг, сравнително тежки шалтета - 400г, минимално количество дрехи - по два панталона, по едни къси панлонки, аз имах две мериносови тениски, и направената специално за Комине - бяла, полар и блуза с дълъг ръкав мерино, която наистина ме спаси, когато ръцете ми бяха изгорели от слънцето, също и водоустойчиво яке, а така също и един потник мерино и една риза - последните две бяха абсолютно ненужни, и при първия удобен случай отпътуваха за вкъщи. А също носех и два чифта обувки - едни високи, водоустойчиви и едни маратонки, а също и съвсем леки джапанки. Високите обувки също отпътуваха за вкъщи, когато му дойде времето, но имаше и един ден, в който ми свършиха хубава работа и не ми позволиха да си намокря краката, както стана с останалата група. След това маратонките ми се справиха с останалата част от прехода, много съм доволна от тях, бяха ми страшно удобни през цялото време и най - важното, не ми направиха ни една пришка. Тошковата раница бе с подобно съдържание, но той бе с сандали и обувки тип маратонка. Друго което имахме бе доста тежка аптечка - към 700г, и разни мазила - спасител с хондроитин, спасител със сребро, вазелин, крем, плажно масло, лосион против комари, още един спасител, от страна на техниката - зарядни за батериите на фотоапарата, на камерата, и бързо и леко зарядно за батериите, а също и зарядни батерии, за GPS и челник и няколко резервни зарядни. А също и храна за около 2-3 дни, във вид на овесени ядки, суджук, кашкавал, бадеми, стафиди, мед, сухари за двама ни. Сигурно има и още, но както и да е. И така раниците ни бяха достатъчно тежки, моята - над 12кг без фотоапарата, който е към 2кг и през цялото време бе закрепен на кръстния колан, а на Тошко определено не е била под 17кг, говоря с вода. Не ги изтеглихме нарочно. По някога е по добре да не знаеш колко тежи раницата ти, защото самата мисъл че е еди колко си е съсипваща. А иначе си казваш просто " да, тежка е " и толкова и си я носиш, така направихме ние и всичко бе добре. Да, и признавам носихме доста храна, а тя тежи, но и без храна не може, и просто трябва да избереш - да ядеш и да имаш сили да си носиш тежката раница или да стоиш гладен, и да ти е некомфортно и да си с лека раница, че уж да вървиш по лесно и бързо, но като нямаш енергия и леката раница става тежка...
И така продължавам нататък, към един и половина нашият шофьор вече ни чакаше пред вкъщи, а Тошко още не е готов с раницата, аз вече почвам лекичко да нервнича, че не е готов и хората ще ни чакат, а той " Има време ". Хората, които ще ни карат са наши добри приятели семейство, които се съгласиха да ни закарат до хижа Ком, като в същото време си направят и малка авто разходка в тази част на страната и на другия ден отново се приберат в Шумен, а след двадесет и няколко дни да дойдат да ни вземат от морето.
След около четиридесет минутно закъснение, от уреченото време вече сме готови с раници на гръб, щеки в ръце, казахме последно чао на котката и кучето, и да не правят много бели, докато са сами и им тръшнахме вратата под носа. Излях чаша вода пред Тошко, за да ни върви до водата на морето и така започна нашето Комине.
Дългият път от Шумен до Берковица си беше наистина дълъг, много, много километри и часове, минахме през слънце, през дъжд, отново пекна слънце и така до западаната част на милата ни Родина.
 |
| Ей по онази синята линия утре ще вървим, в близост до Берковица сме вече |
Винаги съм обожавала пътуването, а сега още повече се наслаждавах на часовете път в кола, нали от утре само щяхме да вървим, и такива екстри няма да има до края, до Емине. Наслаждавах се на мисълта как цели три седмици ще бъда отпуска, и ще бъдем някъде там из планината двамата заедно. Ние реално не сме били толкова време заедно, неразделно. В Шумен всеки на работа и се виждаме само вечер, после сън и сутринта за около час и така, а сега неразделно заедно по двадесет и четири часа на ден. Мислех, че ще си омръзнем от дългото време заедно, но сега като пиша тези редове мога с чиста съвест да кажа, че направихме един страхотен екип, в който всичко вървеше много добре по план, синхрон и разбирателство.
 |
| Там някъде в дясната част на снимката е и върха - Ком |
В късния следобед, да не кажа вечер пристигнахме в хижата, часът беше към 19.30, а може и повече. Роси вече ни чакаше там, намерихме и се запознахме и с другия мъж в групата Иво. А след малко дойдоха и другите две участнички Жени и Ели, с които също не се бяхме виждали, освен във фейсбук. А също имаше и едно куче Кари, което бе кандидат Ком - Еминеец, но поради куп причини си остана в къщи, да почива на спокойствие.
 |
| Тошко показва стаите на Жени и Кари - домашния любимец кандидат за Ком - Емине |
Точно тази събота и неделя на хижата имаше мото събор и бе страхотна лудница и врява. Добре, че се бях обадила почти месец по рано, да запазя две стаи, защото ако трябваше да спим на палатки, шумът от сцената, нестихващата музика и постоянно кръжащите наоколо мотори едва ли щяха да ни оставят на мира, дори и за няколко часа.
Изпратихме си нашите хора да слизат към Берковица, а ние си разпределихме стоите, оставихме раниците и се настанихме в столовата да се запознаем най - накрая.
 |
| Ей чак в хижата да паркираш . . . толкова ли няма полянки на вън ? |
 |
| Сцената, от която безспир два дни щяха да оглушават гората |
Денят бе заместен от нощта, а ние продължавахме да си говорим в столовата, след леко вечеря с печено пиле и шуменски домашни домати, и наливна бира от импровизирания на вън бар. Между другото хич я нямаше тая бира, единствено бе студена, но какво да искам за едно левче, Ефес или Стела няма на тази надморска височина.
От днес започнах дневника - червена тетрадка с твърди корици, съхраняваща прехода. И през цялото време нямах желание да я изхвърля. :)
Извадка : Започната 23.22ч на 10.07.2015г. хижа Ком нова
С Т А Р Т
Пожелавам си скоро да занесем поне шест камъчета от Ком до морето, да нямаме аварии по пътя и да запазим емоцията завинаги!
от Роси
Ще стигнем !!!
Приключението започва, краят се вижда, а шампанското ни чака
от Ели
Хайде на морето, че шампанското ще кипне !
от Жени
Едно приключение, което започва днес и нека никога не свършва, а Емине е само спирка първа в цялата история !
от мен
Искам да стигнем до нос Емине в пълен състав, живи и здрави, на морето ще извикам силно, много силно!
от Тошко
И така Приключението започна ! ! !
К р а й
Няма коментари:
Публикуване на коментар