Настана денят, в който отново трябваше да тръгнем на път и отново само тримата мускетари. Пешо каза, че ще ходи на по приятни места, да си довърши почивката, видя какво му е на Ком - Еминееца и определено разбра, че никак не е лесно. Но мисля, че събра ценен опит, който ще му е важен за в бъдещите му планове за покоряване на планините.
Сутринта станахме както обикновено по тъмно, раниците бяха почти готови, а предния ден бяхме решили да оставим още някои неща на съхранение при Пешо. Отказахме се от якетата, блузата ми с дълъг ръкав, един крем и едно канче, което бях намерила преди два дни в гората, загубено сигурно от някой преди нас. Прогнозите за времето бяха, че ще е изключително топло и без риск от дъжд и затова предпочетохме да олекнем малко. Е в същност даже станахме по тежки, защото си бяхме накупили доста храна за близките дни, докато стигнем до Дъскотна, но пък не искахме отново да гладуваме.
Последно селфи на четиримата и поехме по нашият си път. Възползвахме се от цивилизацията и си купихме по едно кафе и продължихме по събуждащите се улици на Котел.
Минахме през моста, и тръгнахме по асфалта на Котленския проход. Тошко ни снима на табелата и малко след това завихме на дясно по маркировката. Отначало се върви по път, после из поляните и се достига до описвания от всички обор с лоши кучета. Е чак лоши - не знам, но си лаеха порядъчно, а ние наистина трябваше да минем много близо до кошарата им, но реално нямаше проблем, просто кучетата си пазят своето, а ние трябва да минем точно през него. По стряскащ бе самият им брой - пет или шест, най - голямата група, на която сме се натъквали до сега. Тъй като кучетата направо побесняха по едно време излезе и самия овчар и ги озапти. Поговорихме няколко минути с него, показа ни къде точно трябва да се шмугнем в храстите от драки, шипки и папрат.
И като се започна един глиганинг, една борба с тази буйна растителност. То не бяха тръни, шипки, които те закачат на всяка крачка и сякаш искат да те върнат отново в Котел, едни огромни папрати, които също помагаха на цялата растителност да ни върне или поне максимално да ни забави в пътя ни напред. Но ние сме калени в боя и това направо не беше нищо в сравнение с " 20м през копривите"
След ожесточената борба с зелената стена, последва яко изкачване по един склон по едни кози пътеки и се озовахме на поляните, където вървенето бе лесно и приятно.
И сега от тук някъде има два основни варианта - през върха по нещо като път, който излиза на асфалта горе или през дерето и гората, където бяхме вървяли през пролетта, когато разучавахме маршрута.
Избрахме първия вариант - през върха, и не сбъркахме. Следва се едва забележим път нагоре и все нагоре, разкриват се страхотни гледки на запад и всъщност така си запъхтян, че не можеш да си кажеш името.
 |
| Котел, сгушен в гънките на планината |
Все повече и повече набирахме височина и се отдалечавахме от последното населено място за дни напред. Добре че имаше някакви облаци, пък и беше все още рано, та жегата не ни тормозеше.
Не след дълго достигнахме до билото и от тук насетне пътят беше почти равен и вече ясно видим.
Когато достигнахме до асфалта си направихме лека почивка за закуска. От тук нататък пътят ни беше познат изцяло - горски пътища през сечища, и останала от тях вековна гора.
Видяхме и едно водно змийче, в непресъхващите локви от коловозите на камионите, които кръстосват гората.
А на тази снимка през пролетта имаше поток, даже се оказа малко препятствие и трудно го прескочихме, а сега просто нямаше нищо. Но така е , природата се мени, сезоните също.
След това място има леко изкачване, а след това пътят започва само да слиза. Преминава в едър чакъл, при който всяко камъче има една единствена задача - да направи пътят ти страхотно труден, като се опитва във всеки един момент да те изпързаля надолу по баира и да се окажеш паднал на земята. Но ние сме калени и малките подхлъзвания бързо биваха овладявани навреме, благодарение на щеките ни. Вече минаваше обяд, слънцето отново препичаше яко и температурите бяха близо до тридесет и достигнахме до една чешмичка и то на сянка. О каква благодат, всички в купом си захвърлихме раниците и седнахме, легнахме да почиваме. Въпреки, че оставаше малко до прохода тази почивка ни бе нужна.
Събрахме малко сила и след двадесетина минути отново крачехме с бодра крачка напред. По едно време аз се заплеснах да снимам пеперуди и двамата продължиха сами.
Въпреки жегата, щом намирах сили и да снимам значи всичко е добре. Изостанах естествено заради това, но ускорих крачка и бързо ги настигнах и то точно навреме защото навлязохме в района на строежите. Някаква невероятно голяма сграда се строеше с пълни сили, а работниците ни изгледаха с любопитство и голям интерес.
А следващата сграда си беше вече направо завършена, даже и с басейн, с прозрачна топла вода, направо да се хвърлиш в него. Щеше да бъде все едно сме стигнали морето, само дето няма да е солено, ама другите продължаваха да вървят напред и аз си останах само с видението за освежаващата вода на басейна.
И не след дълго достигнахме до изоставените сгради на някогашния минерален комплекс. За разлика от преди малко, тук освен изпочупени прозорци, занемарени градини и рушащи се постройки друго не видяхме. Спомени от отдавна отминали и забравени времена.
Към два и половина вече стъпихме на асфалта, насочихме се към първата чешма да се освежим и да свалим поне малко солта от лицата си и нападнахме единственото работещо заведение.
Хапнахме порядъчно отново - шкембе чорба, пържени дробчета, патешка супа и естествено айрян. Пофейсихме си малко и така ни налегна дрямката, че се преместихме малко по надолу от заведението, на полянките и се отдадохме на заслужен следобеден сън. Бяхме изпълнили плана за деня и всичко, което ще минем от тук нататък бе бонус за трудния преход Върбишки - Ришки проход.
Полежахме, не поспахме до към пет, за да дойдат сенките и да захлади малко и решихме да повървим до едно идеално местенце за нощувка с чешма и пейки.
А това са обувките, с които почти през цялото време изкарах Комине - идеални, страшно съм доволна от тях, много добра подметка за каменист терен и най - важното не ми направиха ни една пришка. Единствено мрежата им се оказа нежна за клоните на Риш и станаха две дупки, но могат да се носят и с тях. Следващите, живот и здраве ще бъдат отново такива, само че варианта с мембрана, че свободно да мога да си газя из мократа трева, а не да се чудя как да стъпвам, че да не се намокря.
Май се отплеснах в рекламата, но тази снимка го изискваше.
Нарамихме раниците и тръгнахме отново покрай други запустели бунгала, минахме покрай извора на миризливата вода, естествено си напълнихме шишенцата и продължихме по пътя.
Не след дълго достигнахме до първата чешма по пътя с беседката, отбелязах я като снимка и газ по пътя.
Даже имахме и някакво желание да достигнем до Горско стопанство Елешница, но след като GPS - а показа цели единадесет километра, желанието нещо се изпари и достигнахме до ето това идеално за нощувка място.
Изпрахме се, опънахме палатките, Боко запали и огъня и седнахме да вечеряме. Уморени от дългия ден, но преизпълнени с вълнение, от мисълта че сме все по близо до дългоочаквания край - морето.
К Р А Й
Няма коментари:
Публикуване на коментар