29.07.2015г. - ден деветнадесети - от Върбиш до Риш

От Върбиш до Риш, така наричаме за по - кратко двамата с Тошко един от най - лошите участъци от прехода Върбишки - Ришки проход. Минавали сме го, чистихме го тази пролет, даже укъсняхме в тъмното и спахме в гората на два часа път преди асфалта, с една дума знаехме го много добре и въпреки това си беше гърч.

Но хайде да започна отначало. Лагера за спане бе на два часа път от Върбишки проход, където опънахме палатките и спахме в гората до една чешма с пейки. През нощта и двамата не спахме особено добре, защото бе изключително горещо и задушно в палатката, а и земята бе една от твърдите, а пък за тревица под палатката можехме само да мечтаем. Будих се незнайно колко пъти и най - накрая даже заваля дъжд и се наложи бързо да приберем и раниците в палатката. И докато ги намествах ми се изля ракията. Е не че беше много, само към триста грама, ама ми намокри малко спалния чувал, пък и отиде зян. Сега нямаме даже и с какво да се дезинфекцираме ако стане нещо. Ама аз знам защо стана така, защото беше сложена в шише от минерална вода, а то малко като го натиснеш и хоп капачката пада. 

След малкото наводнение и ракиените изпарения, които започнаха да изпълват палатката се опитахме да поспим още малко. Дъждът валя към половин час, леко и приспивно и малко преди изгрев телефонът иззвъня за събуждане. 

Бързо се облякохме, аз с миришещ на ракия полар, явно и той е вкусил от среднощното наводнение, но добре че миризмата бързо се изпари. Дъждът бе спрял и само капките по тревата, всъщност напомняха за него. Да, всъщност и палатката бе малко по тежка, заради водата с която се принудихме да я приберем. 

Бързо си подредихме раниците и хайде на път. 

Не след дълго достигнахме и до тази чешма, но единствено разликата с нашата е че няма пейки, но има полянка с мека трева за палатка. 

Явно заради дъжда, на небето имаше облаци и слънцето почти не се видя, и всъщност почти до обяд времето бе такова едно мътно и облачно и жегата поне до обяд не я усетихме.

Вървяхме по пътя, отначало само на изток, след което завихме на дясно и последва едно изкачване, за да прехвърлим едно ребро на планината и слязохме от другата страна до река Елешница. Там естествено, чешмата точно до реката бе пресъхнала, то нямаше вода в реката, а аз се надявам на чешмата. Прецапахме на другия бряг и достигнахме до постройките на Стопанство Елешница.

Всичко заключено и празно, жива душа няма. 

Тук решихме да закусим, а и трябваше да отидем да си напълним вода, че запасите от сутринта ни бяха малко, за да не носим, а от тук нататък почти до прохода няма вода или не е надеждна. И добре че бяхме идвали пролетта тук да разучаваме, и открихме тази възлова чешма - намира се като се тръгне по пътя за село Бяла река, вървите покрай Герила, докато се стигне един мост и точно след него е чешмата. Вероятност за пресъхване, дори и в много горещо време - минимална.

Закусихме на две на три с овесени ядки. Тошко се чувстваше нещо отпаднал, мислехме си, защото не сме се хранили, но и след това положението не се промени особено и се притесних какво му има. После като поговорихме малко стигнахме до извода, че сигурно е от вчера, като вървяхме по силното слънце по Герила и нямаше грам сянка сигурно нещо е слънчасал.

Добре, зле, трябваше да вървим и потеглихме. Прецапахме и другата река Япъдере, също безводна и продължихме по черен път към Голямата нива.

И сега да направя едно уточнение - това място голямата нива, сигурно си го знаем само ние от форума, никъде другаде не се среща из картите - това е една полянка с едно голямо дърво и там се срещат няколко горски пътища, а така също и става разделянето на маршрута Ком - Емине на кой колкото си иска варианти за минаване и почти всяка година изниква поредната нова и естествено по хубава пътека, уж. Маркировката, както и многото пътеки е достатъчна, но определено можеш да си се въртиш в кръг достатъчно дълго време, ако не внимаваш. 

До голямата нива пристигнахме към десет часа, двамата легнаха да спят, а аз ги пазех отстрани. Починахме към половин час, след съня Тошко определено се беше почувствал по добре и отново нарамихме раниците и давай газ. Нашия вариант на минаване бе на ляво по пътя до самото било и после попадаш в един свят на клони, малини, къпини, треволяци и всичко дето душата ти не иска е събрано там.

Първия път, когато ходихме там пролетта, средната ни скорост на движение бе 400м в час, но от тогава мина доста време, пък и нали чистихме два дни сравнително бързо се придвижвахме напред, към морето.

Снимките едва ли могат да представят и малка част от удивително лошата глиганска пътека. 

След това се слиза от северната страна на връх Байряка и пътя става поносим. И там какво да видим, пролетта, когато бяхме минавали там имаше черен път и един извор с превъзходна вода и гора.

Гора, уви не, всичко бе като някакъв кошмар, нямаше и помен от гъстата и мочурлива гора, листа навсякъде и множество мъртви дървета. Изворът също бе мъртъв, и помен нямаше от него. Направо не можех да позная мястото. Сеч навсякъде, накъдето и да се обърнеш купчини отрязани дърва. 

Ето това е фотопътеписа от пролетта и свежата зеленина, която бе навсякъде тогава - цъкни тук

Тея даже си бяха направили и нови, широки пътища за камионите, известно време вървяхме по един такъв, след което отново навлязохме в недокосната от човешка ръка гора. Подсякохме от север връх Топкая и не след дълго достигнахме до още една ключова чешма. Е тя почти не течеше, но успяхме да напълним към литър - два вода още, защото водните ни запаси отново бяха изтънели достатъчно. Вече бе към един и слънцето отново бе изгонило всички облаци от небето и печеше доста силно. 
Във водата имаше и механични примеси от листа, но изобщо не ме интересуваха, нали бе вода! Починахме малко там, а така също и обядвахме под сянката на дърветата. От тук насетне ни оставаше повече от два часа път до стъпване на асфалт и още един участък с нападали клони и къпини. Вече бяхме и достатъчно уморени, добре че поне Тошко вече се чувстваше добре, иначе пак щяхме да спим в нищото в гората.
След като хапнахме бързо тръгнахме отново, искахме час по скоро да свърши този ад и да стигнем до петоструйната  чешма. Но стана много топло, пътеката излезе на южен склон и трябваше да вървим през изсъхнали храсти и драки и бяха някакви 34 градуса и умората ме налегна много, май най - вече топлината, направо не можех да дишам и казах че съм дотук. Докато не стане малко по хладно няма да мръдна, толкова ми беше криво, топло, задушно чак се разплаках от яд. Беше ужасно, умора, пек, слънце... Повървяхме до първото дърво на сянка и се излегнах на земята. Явно толкова съм била уморена, че съм заспала, Тошко ме събуди, бе почти пет и вече се дишаше спокойно. Термометъра показваше 29 градуса, съвсем нормално за вървене. Вече не мрънках, а скочих на крака и бързо нарамих раницата, поведох колоната първа и вече с бодра и отпочинала крачка. Оставаше ни малко, но ... път си е.

Даже и желанието ми да снимам отдавна се беше изпарило, пък и освен клони, друго няма какво, а то никак не е интересно. А тези гледки са някъде след Голям Дебелец. Виждат се връх Орлицата и Карталкая.

Село Риш се вижда в далечината

След тази табела пътеката става път и вървенето е песен. Само дето си уморен като куче и даже и да искаш да вървиш бързо нещо не ти се отдава.

И не щеш ли гадното мина, асфалта е вече пред нас и остава следващото гадно. Половин часово набиване по горещ асфалт с профучаващи покрай теб камиони и коли. Но толкова ми беше писнало от клонаци и къпини, че и дума не можеше да става да влизаме някъде отново из гората, за да спестим някой метър - километър . Вървяхме си така открая на пътя, хората ни гледаха умно и любопитно от профучаващите коли, а ние бяхме с усмивки на уста, защото ЛОШОТО мина. Вече е зад гърба ни. 
А морето е все по близо и по близо!

В седем и петнадесет достигнахме благополучно до чешмата и страхотната беседка в близост. Точно навреме, за да се заема отново с задължителните дейности след преход - пране и други такива приятни нещица. 

днес краката на всички правеха " джъс "

Тридесет километра и тринадесет часа преход с двете почивки за сън. Много топло, днес може би за първи път се сблъскахме с наистина високи градуси. 

К Р А Й