Пет без десет е. Телефонът звъни оглушително, но в първия момент даже не мога да разбера какво става и къде съм. Продължава да звъни, а аз напипвам слепешком из палатката да го намеря и да го спра.
Отново се възцарява тишина. Аха, време е да ставаме, но няма да е сега. Дъждът продължава да бие в палатката. След кратък разговор с Боко, тъй като телефона е събудил и него, решаваме да спим още малко.
Остава ни последен ден, за да завършим. Последни 30+ км до фара на Емине, ако не тръгнем до седем, няма да можем да стигнем преди залеза, а трябва!
Минал е около половин час, в който дремя. Явно дъждът е спрял и само вятъра се усеща как духа ураганно по палатката. Трябва да ставаме и да тръгваме по - най бързия начин, докато отново не е заваляло. Викаме на Боко да се приготвя и ние също се обличаме скоростно и излизаме на вън. Трудно обувам маратонката си, защото кракът ми е подут, почивката през нощта изобщо не му се е отразила положително, и започва да ме боли още със ставането.
Излизаме на вън и се озоваваме в някакво мъглива действителност. Мъглата е толкова гъста, че на повече от 30 - 40 метра нищо не се вижда. Но важното е, че дъждът е спрял. Събираме палатките и хайде да вървим.
И тогава си дадох сметка, че вече наистина ще си намокря краката в мократа от дъжда трева и как ще трябва да джвакам така по пътя до края. А изобщо не си дадох сметка за калта, която се залепя по обувките и те стават ужасно тежки, а с моя болен крак, само това му липсва.
След сто метра имам ужасно много събрана кал по обувките, те са станали двойно или тройно по тежки и кракът ме боли при всеки опит да се движа напред. Това, че краката ми вече са мокри изобщо даже не го усещам проблема е лепкавата кал и ужасно болящия ме крак. А трябва да вървим през тези сега кални и напоени с вода черни пътища, които само допреди няколко часа бяха прашни и сухи.
През главата ми започват да минават какви ли не мисли - как ги пускам да си ходят напред, а аз чакам някоя кола да ме откара до края, как просто стоя и чакам и не мога да мина тези последни 30км, и то не заради калта, а заради ужасната болка в крака.
Плача и вървя, а сълзите ми се смесват с потта от усилията ми да си движа болния крак. Как може точно сега да стане така! Вървя някак. Бавя ги, разбирам, но просто не мога по - бързо, а калта е все повече и маратонките ми са ужасно тежки. Спирам се, правя някакви опити да махна калта с щеките, къде успявам, къде не и отново продължавам. След сто метра пак се е събрала толкова много кал, че съм по - висока поне с 7-8 сантиметра. Пак спирам, сълзите отново се стичат по лицето ми, а силния вятър бързо ги изсушава. Ледено студените му струи преминават през тялото и дрехите ми, и правят опит да ме изстудят, но аз не усещам студа. Усещам само болката в крака. Отново махам поредната кал и продължавам куцукайки след мъжете.
Просто искам да остана там, където съм и да чакам, повече от ужасно е, кошмарно е, ако болката я нямаше щях да летя, а сега се опитвам някак с неимоверни големи усилия просто да ги настигам...
Стъпваме на асфалта до кулата. Почивка за доза Аулин. Тръгваме отново, поне вече няма кал. Болката, вместо да се притъпи се засилва. За това спомага и постоянния наклон на шосето, и вървя още по бавно, отколкото когато имах тонове кал по обувките.
А асфалта продължава да се спуска, отново плача, наистина не мога да направя и крачка повече! Къде съм тръгнала? - нормалните хора имат коли, а не вървят 600км с тежка раница, ей тъй за кеф. Представях си как някоя кола, която ни разминава ме взема и ме кара на фара и ги чакам там...
Стоп! Не това няма да бъде моя край, на моето Комине, трябва да направя усилие, последно, 30 километрово и да се дотътря до фара, преди да си е заминал светлия ден. Тогава решавам да започна, както преди Буковец, да вървя бързо, въпреки болката. Така времето в болка ще се намали и започвам да правя поне наполовина по - големи крачки. Боли, но се движа, и то не със скоростта на охлюв.
Изпреварвам ги и вървя с болката и сълзи на очи, още малко километри и ще мога да дам така жадуваната почивка на крака ми.
Стигаме изоставеното Плазовец.
Трябва да закусим, за да имаме сили. Вятъра, все така духа силно, но поне не вали, даже в далечината се вижда как слънцето пробива мъглата. Намираме една пейка пред една отдавна изоставена вила и сядаме на завет да хапнем.
Течен аналгин. Дано да има ефект, от Аулина нямаше. Правим си овесени ядки с кисело мляко и кашкавал. Почивка.
 |
| днес определено не е слънчев, и си влязохме въпреки забраната |
И пак на път. Трябва да вървя, трябва да спре да ме боли този крак, остава толкова малко! Трябва ! А асфалта е отново нанадолу, отново сълзи напират в очите ми, болка, вятър и студ и един много лош последен ден.
След известно време изоставяме асфалта и навлизаме в ниски гори. Кал няма, явно тук не е валяло, а ако е, просто вятъра е свършил своето, като е издухал влагата. Кракът ми е малко по - добре и започвам да вървя поне без да куцам. Другите също не вървят особено бързо и успявам да смогна да ги следвам. Минаваме през гори, полянки, борове, пътят е добър и позволява да се върви бързо, ако можеш, а ние и тримата сме изпаднали в някакво униние и умора.
Спираме, трябва ни почивка, отново. Още не сме стигнали Поморийския проход, а до рускинята / заведението до чешмата / има сигурно повече от час път, а от там още 17 км до фара. Толкова много, а крака ме боли, и по всякакъв начин се опитвам да го игнорирам.
Ще стигна до края каквото и да става, преди залез.
Вървим...
Вече се чуват и преминаващите коли от прохода.
Ура, малка победа, част от голямата!
Даже намирам желание за усмивка.
Извървяваме 600-700 м по шосето с много натоварен трафик и отново почивка. Вече е обяд и сядаме на по една супа с пърленка. Хапваме, а настроението е вече приповдигнато, остават още около 5-6 часа и край.
Пия кафе и отново на път. Кракът си ме боли, но продължавам да го игнорирам, само гледам да не стъпя нещо на криво, че тогава ще стане една...
Вървим по пътя през поляните, преди спускането в гората, някой е махнал лентите, които бяхме поставили месец - два по - рано. Навлизаме в гората, а там някой даже е издялкал боята от дърветата, за да няма маркировка.
На някого пречи тази пътека, бърка му незнам къде. Почти всички марки са затрити до долу, до дерето, но трака е в интернет пространството и заитересованите хора вече го знаят. Сигурно са ловците, какво ли не правят за да могат безпрепятствено да ловуват. Интереси !
Спускаме се надолу в гората и достигаме дерето, реката я няма, абсолютно всичко е пресъхнало. Пресичаме я и започваме да се катерим към пътя. Чак тук отново срещаме недокосната старата маркировка, явно са били и мързеливи и в някакъв момент са се отказали да я затриват.
Час и десет минути от тръгването ни от заведението и вече стъпваме на другия път, който трябва да ни отведе до селото и след това до фара. Добре сме се справили. От тук ни чакат още към 14км еднообразен и безинтересен черен път из малки горички, поляни и ниви.
Боко избързва напред, тук просто трябва да следва пътя и ще стигне, а ние изоставаме някъде назад. Вървим, почиваме, вървим... Не си говорим, уморени сме. Тошко се чу с Жени, а тя каза че няма да дойдат да ни вземат с колата. Напълно се омърлуших. Няма да се видим с тях, утре вече кой знае къде ще бъдат, защото ние не бихме могли да достигнем до Иракли тази вечер, за да се видим, не бих могла да извървя още 7 - 8 километра, след всичко това днес, просто няма да имам повече сили. Останахме само двамата, е дано Боко ни чака някъде там.
Вървим, а кракът ме боли, пак.
Добре, че поне времето е с нас - няма слънце, което да те съсипва с лъчите си, че по този открит път ще се чувстваш все едно си на плажа, небето е облачно синьо, като в мъгла, а и подухва вятър.
Вървим, почиваме, пием вода, и пак вървим. Трябва да пия аналгин, а не искам да спирам Тошко, и да го карам да бърка в раницата, няма време. Вървим...
Достигаме до подсичащата пътека под върха, най - накрая остава малко. Навлизаме отново в една тъмна горичка, преди тук имаше големи локви, които се заобикаляха трудно, а сега всичко е сухо. След малко достигаме и мястото с така важната вода. При тази суша мислех, че ще е пресъхнала, но не, макар и малка струйка тече студена вода.
Морето е близо, все по - близо, но и далеч...
Отново правим кратка почивка и продължаваме напред. Не след дълго излизаме на поляните над Емона. Стадо коне се е разположило там и изобщо не се плаши от нас. Сякаш ми вляха нови сили, така обожавам да снимам коне - свободни, буйни, диви, пълни с живот.
Докато им правя пълна фотосесия на фона на морето, Тошко отива да търси скритото от нас шампанско. И по едно време го чувам как се провиква:
- Няма го! Чистили са клоните, около стълбовете за ток.
Направо още повече ми потънаха гемиите. И третото ни заровено съкровище го няма, а то е за финала! Не е честно!
След малко:
- Открих го, тук е, стои си! - и след малко се връща с голяма усмивка.
Въпреки, че храстите ги бяха разчистили, а нашето шампанско хвърлено и то отгоре върху тях на една купчина и си стои непокътнато. Браво на хората, не знам защо са преценили, че не трябва да го отварят, но добре са направили.
Взехме си го и с нови сили и възобновена еуфория извървяваме последните няколко стотин метра до заведението.
Стигаме ние там и точно се чудим какво да правим и нашите бързаци със сандали махат от терасата. Пият бири и ни чакат ! Каква приятна изненада !!! Всичките са тук - Жени, Роси, Евгени, приятеля на Жени. Браво ! Наистина много се зарадвах, чак не вярвах че ще се видим отново.
Оставяме раниците и сядаме на по бира за мен и кафе за Тошко.
И един през друг започваме да си разказваме перипетиите. Времето напредва, а ни чака още малко път. Бързо си изпиваме питиетата и отново нарамваме раниците. Трябва да си довършим приключението.
Спускаме се по баира и продължаваме по прашния път преди фара. Почти не усещам как бързо достигаме до оградата на поделението. С приятели се върви бързо и неусетно.
Хвърляме раниците на прашната земя и какво да видим Боко точно се връща и прескача заграждението.
Е, отново се събираме - тримата! Както казва той " Пичове сме " !
Браво на нас, групата Комине 2015 - тръгнали шест, финиширали шест плюс Боко - седем. Четири жени и двама мъже, разлика в дните на прехода - около три.
Думите са излишни, и не могат да опишат всички чувства и мисли. Просто трябва да се изпита, извърви, изживее, подуши, почувства - от начало до край ! ! !
Този път няма да завършвам с " край ", защото не е. Това е начало, едно ново начало !
