Уникалния въпрос

А КОЙ ВИ ПЛАЩА ? ТОВА БЕ ВЪПРОСА, ЗАДАДЕН ОТ ТРИМА РАЗЛИЧНИ ХОРА, В РАЗЛИЧНО ВРЕМЕ, НА РАЗЛИЧНИ МЕСТА. А КОЛКО ПО - ДАЛЕЧ ЩЯХМЕ ДА СТИГНЕМ, АКО НАИСТИНА НЯКОЙ НИ ПЛАЩА . . .

петък, 18 декември 2015 г.

Иракли

Здравейте, това е последната публикация за нашето Комине 2015, за в бъдеще ще има и други, но те ще описват други наши приключения из планините на България. 
Да продължа и с последния разказ от поредицата. Както стана ясно в еуфория и радост на нос Емине, докато се наснимаме и насладим на края на пътя ни по билото на Стара планина и взе, че се стъмни, а по някакъв начин трябваше да стигнем и до плажа Иракли, където всъщност наистина да приключи нашия поход. И колкото и уморени да бяхме намерихме още малко сили, с които да извървим пътеката през гората и почти цялата плажна ивица, за да стигнем до началото на плажа. 


Да този път GPS - а показва кога ще е изгрева, тъй като финиширахме на плажа след залеза. Отначало пътеката минава през гориста местност, след което се върви по плажната ивица доста дълго време. В този пясък всеки знае, че усилията са двойно повече и моя крак, както цял ден си ме боля точно тези последни километри направо му дойдоха страшно много. В един момент съжалявах, че не си останахме там някъде на носа, а чак на следващия ден да се преместим при нашите. Но нали исках и да почувствам и пипна морската вода, пясъка в голите и уморени крака, така че с последни сили извървяхме и това. Най - накрая казах че не мога да вървя повече и разпънахме палатката на пясъка, а лагера на групата остана на около двеста метра от нас в гората над плажа. 


Духаше такъв страхотен бриз, че трябваше да укрепим палатката с щеките, да не я издуха нанякъде. А това са и моите най - удобни чорапки, с които изкарах почти целия преход, поставени да съхнат на щеките, защото докато вървяхме по брега и една вълна ме заля, маратонки, чорапи, панталон, всичко се изкъпа в морето за бързо. Но те и маратонките вече нямаше да ми трябват, защото кракът ми толкова се беше надул, че на следващата сутрин бе невъзможно да ги обуя, единствено джапанките ставаха за тази цел. 
Бяхме се разбрали, като се настаним да отидем в лагера, да поприказваме, да пийнем, да хапнем. Речено и сторено, поляхме събирането на групата ни с уиски, салата и разни други глезотийки за храна и тогава там на земята нещо ме полази по крака. И то естествено, се оказа че е болния и така на другата сутрин се събудих и с няколко водни мехурчета до кокалчето на болния ми крак. А какво ме полази така и не разбрах, но явно е имало някаква отрова, защото тези мехури си останаха цяла седмица, а това че пих алергозан и някакви други хапчета против алергия изобщо по никакъв начин не ми повлияха. Добре, че поне се случи наистина накрая. 



Явно късното лягане си оказа думата и на сутринта не успях да видя изгрева, съм се събудила достатъчно рано, защото все още нямаше никакви хора и плажът бе пуст и самотен.







Направих достатъчно снимки и вече ми стана безинтересно и скучно, така че дойде ред да събудя и Тошко. Стига е спал, от сън спомени няма.


Слънцето вече напече и се очертаваше да стане един горещ летен ден, а идеята цял ден да стоим на този пек изобщо не ни харесваше. Бързо помислихме какво да правим сега и стигнахме до идеята " обади са на приятел ". В случая брат ми бе на море на каравана на дюните до Шкорпиловци и след кратък разговор ни каза, че идва да ни взема. 
Имахме време, колкото да отидем до магазина за закуска и после да си приберем отново палатката и багажа в раниците. 



Последно селфи тримата. От тук пътищата отново ни се разделиха, но споделените общи мигове ще останат завинаги в нас.


Някои хора си водят кучета на морето, други домашни порчета, всеки с любимците си.

Направихме си последна обща снимка и се разделихме. Нямах търпение да отидем в лагера при брат ми, жадувах за цивилизация и удобства - да ядеш на маса и да си седнал на стол, а не на шалте на земята, да имаш бол вода и да си измиеш ръцете винаги, когато искаш и то със сапун,  без да се притесняваш че водата ще свърши, да гледаш телевизия, да ти е светло вечер, когато си на масата, а не да си светиш с челник, да пиеш кафе на спокойствие сутрин, без да бързаш, защото трябва да вървиш и още и още такива малки и дребни неща.


Вече в другия лагер ни разпитваха на дълго и на широко за всичко. Естествено ни определиха за луди, че сме вървели толкова много километри, но и ни се възхищаваха...






готвача Тошко


и такива риби има на плажа
Три дни, толкова успяхме да издържим на морето, е то и отпуската ми свърши и трябваше да се връщам на работа, но толкова ни беше омръзнало да не правим нищо и само да се излежаваме ту на пясъка, ту под сенките, че с най-голямо удоволствие си тръгнахме. 
Е ако имаше вариант за още отпуска, налични финанси и кракът ми да е добре най - голямото ни желание бе отново да се върнем на Ком и от там да ни приберат, но уви няма да е тази година.
Ами какво друго да пиша, май че е това - факти, снимки, историята ни. На тези хора, които четат тези редове и имат желанието някога да направят този преход мога да кажа само едно - всеки, повтарям всеки може да го направи, но трябва да го реши в мислите си, в ума си, да има настройката че това е факт. 
Ако си мислите - ще тръгна, пък докъдето стигна, пък и да не ме заболят колената, пък и да нямам пришки... това е грешното мислене на човека, който го е решил, че ще се върне в къщи и то не от морето! Няма невъзможни неща, има просто оправдания, конкретно за този преход, пък и в живота като цяло. 
Важна е наистина леката раница, но крайностите с рязане на шалтето или някакви други приумици да спестиш някой грам, не го разбирам. Моето е 400г и пак бих го носила, фотоапарата - 2кг и нещо, и пак ще го нося. Хиляди са примерите още. Всеки сам си знае какво му е необходимо, за да се чувства комфортно и в същото време и да не му тежи. Друго важно - удобна раница, здраво стегнат кръстен колан, той трябва да носи по голямата част от тежината на раницата, а презрамките трябва само леко да докосват рамената. 




1 коментар: