Уникалния въпрос

А КОЙ ВИ ПЛАЩА ? ТОВА БЕ ВЪПРОСА, ЗАДАДЕН ОТ ТРИМА РАЗЛИЧНИ ХОРА, В РАЗЛИЧНО ВРЕМЕ, НА РАЗЛИЧНИ МЕСТА. А КОЛКО ПО - ДАЛЕЧ ЩЯХМЕ ДА СТИГНЕМ, АКО НАИСТИНА НЯКОЙ НИ ПЛАЩА . . .

понеделник, 28 септември 2015 г.

21.07.2015г. - ден единадесети - от заслон Ботев до Мазалат

Нощувката в заслона не се оказа от най отпочиващите, заради празненството, което се вихреше до късно през нощта. Заспивах, будех се от шума в другата стая, въртях се от неудобното легло и най - накрая будилника на телефона иззвъня, че е време за ставане. Всички вече хъркаха, а ние събрахме набързо багажа и се изнесохме на вън, за да не вдигаме шум. Последва сутрешен тоалет със студена вода за събуждане и към шест часа бяхме готови за поход. Слънцето още не бе изгряло, но нали сме ранобудници, така е по добре. 


Ама какви сме заспали само. 


Последни снимки около заслона и посрещане на новия ден. Но от ясното утро не остана почти нищо- мъглата започна да се спуска бързо и забули всичко наоколо. 
Изкачването на Ботев отначало бе в ясно време, но с набирането на височина попаднахме в клопката на мъглата и абсолютно нищо не се виждаше. Добре че беше трака да го следваме, че никаква представа накъде да вървим. Самото катерене нагоре по склона бе лесно и след около 45 минути бяхме вече до сградата на метеоролозите. Влязохме вътре, а то заключено. А изненада, явно още не са станали. Почукахме ние няколко пъти, ни вопъл ни стон, едва най накрая почти се бяхме отказали да чакаме още и не щеш ли резето превъртя и нахлухме в топлия коридор. Изпихме по един горещ чай за сгряване, че вятъра отвън направо ни смрази с тази мъгла починахме малко и отново на път. 





След кратката почивка горе, отново нарихме раниците и пак на коня. А на вън мъглата изобщо нямаше намерение да си заминава. Направихме някоя и друга снимка за спомен.



Хванахме коловете от северната страна на върха и започна едно стръмно спускане в белотата на мъглата. Спускаме ние по коловете, а те почти не се виждат един от друг, няколко пъти пресякохме и пътя и продължихме надолу. По едно време Тошко вика "Стигаме заслон Маринка " е добре де ама няма никакъв заслон, такава гъста мъгла. По едно време го съзряхме или поне това, което е останало от него. 


Превърнат в обор и с всякакви боклуци в едната стая, а другата превзета от някакъв овчар. А пък на вън имаше едно заградено място, в което имаше доста голямо стадо овце, но като ни видяха се изплашиха и скъсаха  сезала, с който бе оградено мястото им и тръгнаха нанякъде. 
Слизането до Маринка ни отне около 45 минути отново и вече бе време за закуска. Въпреки че бе студено и ветровито и дума не можеше да става да влизаме вътре и се наредихме пред постройката по камъните, уж на завет на импровизирана закуска. 
Хижаря на заслон Ботев ни бе приготвил торбички със суха храна - масло, топено сирене, кашкавал, салам, краставица, ябълка и вафла Боровец за скромната сума от пет лева. И закусихме доста добре. 
Бе ред да намерим и водата, че шишенцата ни бяха празни. И добре, че тогава от някъде се появи въпросния овчар, че ни обясни точно къде е водата, че в тази мъгла беше абсурд да я намерим. 






Ето я водата - на северен склон с гледка към Джендема, но сега и гледката я нямаше, заради мъглата. Напълних за бързо няколко шишенца, не много, за да не тежи и тръгнахме отново на път.




Първо тръгнахме по пътя и така вървяхме някой и друг километър, защото не ни се следваше коловата маркировка, която отново започна да катери поредното възвишение, тип връх. С това ни се навъртяха повечко километри, но поне се вървеше бързо и лесно. След известно време, тъй като продължавахме постепенно да слизаме мъглата остана зад нас и започнаха да се откриват красиви гледки на изток към Голям Кадемлия и долината на Русалийския проход. Напуснахме пътя, който продължава да вие по склоновете и достига местността Паниците в Калофер и продължихме вече по коловата маркировка, която взе да спуска. Пътеката е ясно видима и се върви, само трябва да се внимава да не се спънеш в клека, с който е заобиколена пътеката.


Ей там от мъглата дойдохме, и Ботев е някъде там, обвит от белотата на мъглата този ден изобщо не се откри. 




Голям Кадемлия


Отървахме се от мъглата и слънцето отново напече доста яко, а сутринта бе така хубаво разхлаждащо че направо пак искам да дойде мъгла. 





Вървим, вървим и най накрая се откри гледка към хижите в долината - с червения покрив е Тъжа, където няма да ходим, защото ни остава леко в страни, а всеки метър в неправилната посока си е загубено и ненужно вървене. 
След това спускане навлязохме в рехава гора, и малко след това съзряхме Русалийския проход. 


хижа Тъжа


След дългото спускане от връх Ботев най накрая дойде и хижа Мандрата. Всичко добре,но отиваме ние там и всичко заключено, грам жива душа няма. И сега къде ни остана обяда, който чакахме с нетърпение и вълчи глад, а водата и нея я няма. Голямо разочарование. Уж четох че работела, а то било само по заявка иии си останахме гладни. На никой даже не му хрумна мисълта да ходи до Тъжа, извадихме скритите запаси от раниците - аз имах малко месенца, малко ядки и залъгахме глада. Пък и беше станало доста топло, че освен вода друго поне на мен не ми се искаше, а с водата също изникна проблем. И вода няма на тази хижа, кьорава чешма няма около нея!




Добре че поне бяха направили този навес с хамака, че да се скрием от горещите лъчи на обедното слънце. По едно време, както си почивахме на сянка Тошко намери един маркуч и от него по някаква случайност потече вода. О браво! Но радостта ни бе кратка, течеше едвам и реално идваше от някаква локва по горе над хижата, която се захранва кой знае от къде и съответно в шишето, което напълних имаше всякакви плувци. Излях го. Положението ни не беше добре, а имахме много път. 
Тръгнахме да разглеждаме по обстойно хижата - запустял долен етаж, мръсотия и боклуци, но случайно в южното крило отново попаднахме на един голям маркуч, който бе свързан с тръби, влизащи през стената в обитаемата част на хижата. И зарадвахме се ние, че от тук ще си напълним най накрая вода, но пак дърво. Този път в шишето даже имаше и червейче живо и мърдащо се. Хайде пак излях всичко и тръгнахме по пътя си.
Вървим ние така по пътя, слънцето пече, вятър почти няма и е страшно горещо и пред нас се изправя поредната сграда. Голяма, масивна постройка със зелена окосена поляна и никакъв човек наоколо. А така се надявах да се появи някой и да помолим за малко вода. 
Еми като няма никой, ще влизаме, е няма да е с взлом, просто си отворихме една странична врата, която бе завързана с въже и се озовахме вътре. 



И телена мрежа сложили хората, но за жадните Комеминейци, няма мрежа, дето да ги спре, влязохме двамата с Боко, а Тошко документира от вън. Видях аз първата чешма, отивам до нея и какво да видя - няма кран, само тръба. Продължихме ние да разучаваме и пак маркуч, ей оня там дето се вижда на снимката, проследих го и свързан той към кран на стената, този път и врътка имаше и като потече една студена планинска водица, направо кеф. Напълнихме всичко що имаше в нас, че по карти до Мазалат нямаше изгледи за вода, напихме се и ние по много. И с пресни водни сили продължихме по пътя си.


След още малко ходене достигнахме и до това езеро и от тук, пътеката изоставя хубавия път и естествено започва да катери нагоре. 
Реално изоставихме поредния проход от маршрута Комине и както спускахме до него сутринта сега отново се наложи да катерим от него, за да достигнем отново билната част. 
Това всъщност е местност Смесите, от където пътеката навлиза в борова гора и стремително започва да катери в нея известно време, след което боровете се заменят от широколистна гора - Гърмяната гора. Известна е с това име, поради многото гръмотевици които падат там при дъжд. Но добре че днес нямаше такива изгледи и си минахме през нея без притеснение. 
Не след дълго прохладните сенки на гората останаха зад гърба ни и пред нас се разкриха поредните поляни с треви и хвойни. 


Излязохме на откритото и отново се виждаше хижа Тъжа, но този път тя беше зад гърба ни. Слънцето препичаше яко, а ние вървяхме ли вървяхме къде по пътя, който отива до връх Голям Кадемлия, къде си съкращавахме някой и друг негов завой и се впускахме в битка с поредното все по голямо  възвишение с колова маркировка. На едно от най големите възвишения, да не кажа някакъв един кой си връх ми дойде до гуша, бях изостанала далеч зад другите и се движех много бавно, чак се разплаках от умора, а и някакъв мускул на коляното страшно ми се схвана и ме заболя.  Седнах да почина малко, направих си капки Златен корен, взех си дъх, защото наистина това постоянно изкачване много ме умори,  казах на коляното да слуша и запъплих на горе и пак нагоре. 
Вървяхме тъй ние, двамата мъже отпред, а аз някъде след тях, отначало Кадемлията го виждахме пред нас, по някое време стана успореден с нас, а ние продължавахме да се борим с поредното възвишение. По едно време срещнахме едно куче, до един фургон,  но то си нямаше стадо, което да охранява и сигурно затова даже не се опита да ни залае, или и него го мързеше от този пек. 
Между другото при второ ни ходене по тези места разбрахме че точно там има чешма, на около стотина метра но фургона е, но тогава тази подробност не я знаехме. Предполагам едва ли пресъхва, защото дава началото на водата, захранваща онова езеро, което снимах малко по рано. Така че бъдещи Комеминейци отбележете си мястото, важно си е!





Вървим си ние така и най накрая му се видя края на изкачването, връх Голям Кадемлия вече остана зад гърба ни и се разкри гледка към Северна България и долината на река Габровница. Подсякохме връх Русоватец от юг, а Боко за по напряко си го изкачи, защото бе някъде напред и не видя подсечката, по която минахме ние. 



И се разкриха поредните красиви гледки към Пеещите скали. А високите върхове останаха отново обвити в мъгли и облаци. 
За жалост не успяхме да чуем песента на скалите, защото вятър просто липсваше. 







Ей ги двамата напред, а аз отново се мъкна бавно. Сега пък е слизане и пак вървя бавно, заради колената и защото внимавам някъде да не стъпя накриво из тези треви.








поглед назад


По едно време съзряхме и хижата - ей там в далечината, а реално има толкова много още. За преминаването на последното било има няколко варианта - през самото било, от север и от юг. Решихме да минем от север, защото почти нямаше катерене и вече в края на деня силите бяха на предела си. Вървяхме двамата с Тошко, а Боко отдавна бе някъде напред, подсякохме от север връх Вълчата глава, с което си увеличихме разстоянието още, но поне нямаше денивелация. Пътеката навлезе в гора и след известно време достигнахме до хижата. Най накрая и вървенето за този ден приключи.
Целият път от Пеещите скали до Мазалат е много живописен и красив, яз не мога да го опиша с думи, а снимките показват само една малка част от цялата прелест. Просто посетете мястото и изобщо няма да съжалявате. Честно да си кажа този преход от заслон Ботев до Мазалат ми се стори най изтормозващия. Големи изкачвания и големи спускания.



Разплухме се по пейките пред хижата с чаша планински чай в ръка, който хижарката даже ни подаде през прозореца, за да не влизаме, всеки със своите занимания. Нямаше почти никой в хижата и цареше пълна тишина и спокойствие. 






Влезнахме вътре да се настаним, а там чисто, уютно, топличко, на вън бе започнало да става леко хладно вече. Малки стаички, маси с удобни пейки и меки столчета. Ще кажеш че хижата си има свой собствен вътрешен живот, като някакво същество, което знае какво да предложи на изморения турист. В заслон Ботев бе задушно, в Кашана миришеше на мухъл и бе влажно, в Ехо също задушно, а тук сякаш имаше невидим климатик, който знае кое е най добро за тялото ти - нито топло, нито пък студено, свежо, но без течение. Бе просто дом със свой собствен дух. Май се отплеснах малко - хареса ми мястото, хижата, всичко. 
Настаниха ни на горния етаж, където са стаите за спане - има по шест - осем легла в една стая с пружини, които са страшно удобни и веднага бегом към банята. Винаги правим така, бе нещо като ритуал - първо баня, после пране на дневните дрехи и после вече заслужена почивка. 
Нали ви казах че обядвахме почти нищо, е то и в хижата не предлагат много неща, но няма да останеш гладен. Хижарката ни поднесе таратор, после боб, мръвки нямаше, но омлета със сирене компенсира това. Имаше даже и домашна скоросмъртница - по 50 г на Боко и мен, а след това и по вафла за десерт. Предостатъчно за да си хапнеш добре. След вечерята аз отидох на хълмчето да снимам залеза с хижата и планинските върхове.






Не знам дали съм споменавала до сега, но почти навсякъде в хижите може обхват да няма, но интернет задължително има. И така Тошко отиде да си фейси горе в стаята, а аз да изпратя поредния прекрасен ден и невероятен преход за нас, на връхчето пред хижата. Сега като пиша това си давам сметка какво невероятно преживяване е всичко това. До сега все вървим, вървим, после ядем, после пак вървим, после спим и после пак отначало същото без почивка, даже нямам време да пиша в дневника, камо ли да разсъждавам над изминатото и преодоляното. 
Сега оценявам по друг начин всичко това, мислех си че като минем Ботев и всичко ще е лесно, пък от Котел песен, защото тук вече познаваме доста добре района с подмолните му паднали клони, и дървета, лоша маркировка, гора и пак гора, но изобщо не е лесно. Всичко е трудно, но приятно трудно, всеки ден си има своите положителни и отрицателни страни, просто трябва да стиснеш зъби и да преодолееш километрите за деня, а те вече наистина стават 30+, може би се натрупва и умора, пък и невероятната горещина, която започна в по ниската планина. Не знам! Трябва да се наслаждаваш на всеки един час, колкото и мъчителен и труден да е, защото това няма да се повтори, защото даже и да си стиснал зъби трябва да позволиш на уникалността на момента да те завладее и почувстваш положителното - пеещата птичка в гората, полъха на вятъра в листата, сянката на тези гори през които минаваш, като на сън, вековни, зелени, пълни с живот и пазещи толкова тайни. Всичко е просто магнетично, трябва да се абстрахираш от умората, потта, която се лее при изкачването на поредния баир, болящите крака в края на дългия ден и да усетиш уникалността, красотата, живота, свободата на нашата невероятна Родина. Просто е невероятно да вървиш през Балкана, през поредната гора, да чуваш шума от листата и счупените съчки под краката си, воя на елен рано сутрин или вечер, звука на вятъра в клоните на дърветата. Даже и страшно препичащото слънце, когато си като глиган в поредната папратова поляна и с нетърпение очакваш да достигнеш до сянката на гората. Всичко това не може да се оцени, даже не може да се опише с думи, просто трябва да се преживее. Страхотно е !!!


К Р А Й

5 коментара:

  1. Браво, как хубаво и емоционално си го написала, Вики! :-)

    ОтговорИзтриване
  2. Най сетне имаме продължение, изчетох го на един дъх. Само една малка молба - моля те смени шрифта или махни italic ефекта - много товари и напряга очите. Поздрави

    ОтговорИзтриване
  3. Тридесет и седем километра, това си е доста много! Разглеждал съм много снимки и пътеписи, но така поетично и същевременно реално описани пътешествия не съм срещал!

    ОтговорИзтриване
  4. 27 километра са, нещо бъркаш. Ако бяха повече просто щяхме да спим някъде на място.

    ОтговорИзтриване