Пореден ден в прехода ни, намираме се на едно от най - хубавите места в планината. Диво, пусто, спокойно, и в същото време с толкова много коне наоколо. Цяла нощ бяха около хижата, пък нали няма прозорци и хлопките им постоянно дрънчаха. Честно да си кажа, не можах да спя много тази нощ. Нали из пътеписите бях чела, че се навъртали боровинкаджии и все се притеснявах да не дойде някой, и така като се събудих към дванайсет и няма и няма заспиване. Ама така е, на страха очите са едни големи, и не им се спи.
Но въпреки безсънието там ми хареса.
На сутринта станахме отново, както обикновено рано, някъде към пет. Вятъра, който снощи духаше страшно силно, и правеше голямо течение и в нашата стая бе утихнал напълно, нямаше ни едно облаче на хоризонта и утрото обещаваше горещ и слънчев ден.
Станахме и докато се натуткаме и съберем багажа слънцето вече се показа иззад баира. Последна фотосесия на двора при неработещата чешмата и отиваме към работещата.
Спахме ей там насреща, на втория етаж големия прозорец.
Тошко пуска GPS - а и задава следващ трак Планински извори -Ехо. Днес отново ни предстоят редица върхове, и красиви гледки и малък преход, някъде към 24 км. Направо са си нищо, ей сега ще ги прибягаме.
Първо прибягваме до чешма Петте чучура за сутрешен тоалет. Но едвам си измих зъбите и си намокрих ръцете, водата е ужасно студена, пък и още е хладно, снощи температурата падна до 14 градуса.
Нали ви казах, че има много стада с коне наоколо. Ето и първите за този ден.
Мога без край да снимам коне. На тези отначало им бях интересна и все зяпаха, но после свикнаха с мен и можеше да се приближа доста към тях, но Тошко бе напреднал пред мен значително и трябваше за оставя любимото си занимание и да бързам да го настигам. Ама хич не ме чака, снимка тук, после там, извади фотоапарата, после го прибери и съм изгубила време и той все напред.
Първия за деня връх е Тетевенска Баба - 2070м, него си го изкачихме защото друг път не видяхме пък и трака бе през билото. После и да го слезем и така цял ден. Точно се радваш, че си изкачил поредната височина и после пак надолу, после следващия връх и общо взето е това. Но е много красиво, чувстваш се на върха на земята, цивилизацията е някъде долу и ти даже си я забравил, само някоя и друга купчинка от къщи някъде в далечината ти напомня за онзи другия свят, където са многото хора, асфалтовите пътища, замърсения въздух, стреса наречен градски живот. А тук горе има само спокойствие, красота, диви коне, които те карат да се чувстваш свободен като тях.
Следващия е Булуваня - 2042м и него го изкачихме и дойде подсичането на връх Безимен - 2001м. Следващия път и него ще го изкача, първо уж тръгнахме по някаква пътечка от юг, после тя се изгуби, трака и той уж около нас пък само треволяк до коляно, туфи разни като стъпала и се изпотих сигурно двойно повече, отколкото ако си карахме през върха. Много е хубаво да се върви в тази част по тези била, но отървеш ли пътечката и си се прецакал мноого, което ще ти донесе двойно повече усилия и пот и по - дълго време. Много често вървиш на пътеката, но ако излезеш и на два метра извън нея и изобщо не можеш да я видиш отново и става една.
Тези снимки са вече от катеренето на Вежен, катериш петдесет метра почивка, после пак, после се правиш че снимаш и пак почиваш, че въздуха не стига и така крачка след крачка бавно преодоляваш всеки метър изкачване.
Все по на високо и по високо. И отново кончета, но тези изобщо не се страхуват, застанали на пътеката и закусват, не май вече е време да обядват. Един даже си ме хареса, аз снимам другите, той към мен идва, аз леко вървя на заден и продължавам да снимам той все по бързо приближава към мен. Не ми се щеше да имам твърде близка среща с него и бързо прибрах фотоапарата и бегом напред към Тошко. Оня отначалото ме следваше, после явно загуби интерес и се отказа.
Вече покорили Вежен, стана време за обяд и решихме да починем малко. Реално от сутринта не сме сядали, пък силите нещо не стигаха, шест часа някъде от сутринта вървим. А такъв пек и задух бе станал, че не се търпеше. Никакъв вятър, тези облаци дето са по снимките един път не успяха да ни направят сянка, а то като няма дървета все те пече. Добре че си бях взела шапка, защото никога през живота си не нося такова нещо, но тук бе крайно наложително и то колкото с по - голяма периферия, толкова по добре. Съвет - не тръгвайте без шапка за слънце, а и въженце да има, че мойта на няколко пъти щях да я търся из баирите.
След Вежен вече е само спускане, видяхме и хижата там някъде напред. Беше само като едно петънце на поляната. И си викам аз, че бързо ще стигнем, ама не. Вървиш по тези пътечки все надолу, цветенца из краката ти, свежест, зеленина, сигурно и змии има, отначалото много се притеснявах за тях - гети си слагах, пък те все пак колкото и да са тънки и те топлят, после не ми пукаше за змиите и само се возеха в раницата. Пък нали усещат и вибрациите от удара на щеките в земята, трябва да бягат, а не да ме плашат. Еми не знам защо, но наистина през целия преход може да се каже че не сме виждали. Единствено една след Ехо, отначало си помислих че е клечка, после бързо избяга в храстите, а другата бе някъде из горите след Котел - бебе смок, и то щеше да избяга толкова скоростно, но ние го приклещихме да го снимаме.
В центъра на снимката връх Юмрука. Отначало, като го видяхме имахме някакво желание да минем през него, но колкото повече вървяхме и разстоянието все същото си оставаше, това желание леко започна да се изпарява. И най накрая остана само бегла мисъл, че може би някой ден ще се върнем там и ще го изкачим, обиколим, отвякъде, но не и днес, при условие че ни чакат още два пъти по толкова преход го оставихме за бъдещето. А слънцето вече наистина припичаше яко, и с нетърпение очаквахме да стигнем хижата.
Все вървим и все много остава, решихме да починем малко, а то слънцето продължава да препича яко.
Ей я там, малко остава, хванахме подсечката в ляво и вървим напред. Някъде в този момент си изпихме и последната вода. Уж имахме много, а свърши. Не се почувствах особено добре от това, но поне хижата наближаваше. Когато нямам вода и явно на психическа основа, ми се пие още повече, и е много неприятно.
И вървим ние така, жадни, уморени, почти на края на силите си и какво да видим. Вода ! Една чешмичка и течеща студена, направо ледена вода. Ох каква благодат. Сигурно и двамата изпихме поне по половин литър. И направо ни вля нови сили, умората изчезна, даже и топлината стана поносима. Починахме си малко и потеглихме, а пътеката за наша радост се скри в сянката на първата гора от три дни насам.
И най - накрая пристигнахме на Ехо.
Равносметката за деня - почти единадесет часа преход в жега и пек, и без вода накрая, и 24 километра, ниска кредна скорост, последните дни изобщо не успяваме да достигнем 3 км в час.
Влетяхме в хижата и право към столовата.
- Добър ден - казвам аз - какво може да ни предложите за ядене? Питам и гледам с надежда и любопитство каква храна има зад хижарката.
- Ами само супа, тук храната се поръчва, не знаете ли?
- Ами не, идваме от Ком, уморени, гладни трябва да ни измислите нещо.
Продължихме да говорим общи приказки за времето, за професията хижар и по едно време, явно ни хареса и ни вика:
- Имам тук две порции боб, останали, ако искате. Ще проверя и за постно зеле, ако мъжът ми не го е дал на онези дето миналата вечер дойдоха в единадесет и искаха да ядат, после да се къпят и много работа ми отвориха.
И веднага захапахме, че става върпос за четворката, направили са голям предох, аз на такова мъчение не се подлагам.
И измъкна ни жихарката от някъде и един буркан с прясно постно зеле, че и по две питки, вместо хляб. Сигурно защото бяхме страшно гладни, но много ни се услади всичко и нищо не остана в чиниите, само дето мръвка нямаше, но не предлагали, освен ако изрично не се поръча. Е както и да е и без месо ще минем, поне имаше биричка, която ми дойде много добре.
Навечеряхме се, хижарката ни показа нашата стая и се настанихме, аз на горния етаж, Тошко отдолу и други хора нямаше при нас. Имаше много хора на тази хижа - някакви чужденци, някаква българска по голяма група, и всичките се връщаха от преходи по това време, и затова се наложи да изчакаме с банята, но след около половин час, хижарката ни извика, че е свободна и да ходим. А тя с бойлер на дърва, оф не ми стига цял ден жегата, а и в банята пак, ама няма друг начин какво да се прави.
После освежени, нахранени излязохме на вън да чакаме залеза и да мързелуваме на спокойствие.
Нали ви казах, че има много стада с коне наоколо. Ето и първите за този ден.
Мога без край да снимам коне. На тези отначало им бях интересна и все зяпаха, но после свикнаха с мен и можеше да се приближа доста към тях, но Тошко бе напреднал пред мен значително и трябваше за оставя любимото си занимание и да бързам да го настигам. Ама хич не ме чака, снимка тук, после там, извади фотоапарата, после го прибери и съм изгубила време и той все напред.
Първия за деня връх е Тетевенска Баба - 2070м, него си го изкачихме защото друг път не видяхме пък и трака бе през билото. После и да го слезем и така цял ден. Точно се радваш, че си изкачил поредната височина и после пак надолу, после следващия връх и общо взето е това. Но е много красиво, чувстваш се на върха на земята, цивилизацията е някъде долу и ти даже си я забравил, само някоя и друга купчинка от къщи някъде в далечината ти напомня за онзи другия свят, където са многото хора, асфалтовите пътища, замърсения въздух, стреса наречен градски живот. А тук горе има само спокойствие, красота, диви коне, които те карат да се чувстваш свободен като тях.
 |
| поглед на север |
Следващия е Булуваня - 2042м и него го изкачихме и дойде подсичането на връх Безимен - 2001м. Следващия път и него ще го изкача, първо уж тръгнахме по някаква пътечка от юг, после тя се изгуби, трака и той уж около нас пък само треволяк до коляно, туфи разни като стъпала и се изпотих сигурно двойно повече, отколкото ако си карахме през върха. Много е хубаво да се върви в тази част по тези била, но отървеш ли пътечката и си се прецакал мноого, което ще ти донесе двойно повече усилия и пот и по - дълго време. Много често вървиш на пътеката, но ако излезеш и на два метра извън нея и изобщо не можеш да я видиш отново и става една.
 |
| това трябва да е язовир Душанци |
 |
| снимай снимащия |
Ей по това било вървим вече втори ден.
Дойде ред и на Братаница 1992м минахме го и пред нас се ширна Старопланиското конче. Скален ръб между Братаница и Пъпа. Има вариант за подсичане от север или минаване през самото било. При хубаво време и безветрие си е просто пътечка по скали и си я следваш, въжета няма, не са и нужни. Но ако има вятър може да стане опасно.
Минахме го, след него неусетно и връх Пъпа и достигнахме в подножието на Вежен.
Тези снимки са вече от катеренето на Вежен, катериш петдесет метра почивка, после пак, после се правиш че снимаш и пак почиваш, че въздуха не стига и така крачка след крачка бавно преодоляваш всеки метър изкачване.
Все по на високо и по високо. И отново кончета, но тези изобщо не се страхуват, застанали на пътеката и закусват, не май вече е време да обядват. Един даже си ме хареса, аз снимам другите, той към мен идва, аз леко вървя на заден и продължавам да снимам той все по бързо приближава към мен. Не ми се щеше да имам твърде близка среща с него и бързо прибрах фотоапарата и бегом напред към Тошко. Оня отначалото ме следваше, после явно загуби интерес и се отказа.
В центъра на снимката връх Юмрука. Отначало, като го видяхме имахме някакво желание да минем през него, но колкото повече вървяхме и разстоянието все същото си оставаше, това желание леко започна да се изпарява. И най накрая остана само бегла мисъл, че може би някой ден ще се върнем там и ще го изкачим, обиколим, отвякъде, но не и днес, при условие че ни чакат още два пъти по толкова преход го оставихме за бъдещето. А слънцето вече наистина припичаше яко, и с нетърпение очаквахме да стигнем хижата.
 |
| Розино в ляво и Слатина в дясно |
 |
| това май трябва да е връх Каменица |
Все вървим и все много остава, решихме да починем малко, а то слънцето продължава да препича яко.
Ей я там, малко остава, хванахме подсечката в ляво и вървим напред. Някъде в този момент си изпихме и последната вода. Уж имахме много, а свърши. Не се почувствах особено добре от това, но поне хижата наближаваше. Когато нямам вода и явно на психическа основа, ми се пие още повече, и е много неприятно.
И вървим ние така, жадни, уморени, почти на края на силите си и какво да видим. Вода ! Една чешмичка и течеща студена, направо ледена вода. Ох каква благодат. Сигурно и двамата изпихме поне по половин литър. И направо ни вля нови сили, умората изчезна, даже и топлината стана поносима. Починахме си малко и потеглихме, а пътеката за наша радост се скри в сянката на първата гора от три дни насам.
И най - накрая пристигнахме на Ехо.
Равносметката за деня - почти единадесет часа преход в жега и пек, и без вода накрая, и 24 километра, ниска кредна скорост, последните дни изобщо не успяваме да достигнем 3 км в час.
Влетяхме в хижата и право към столовата.
- Добър ден - казвам аз - какво може да ни предложите за ядене? Питам и гледам с надежда и любопитство каква храна има зад хижарката.
- Ами само супа, тук храната се поръчва, не знаете ли?
- Ами не, идваме от Ком, уморени, гладни трябва да ни измислите нещо.
Продължихме да говорим общи приказки за времето, за професията хижар и по едно време, явно ни хареса и ни вика:
- Имам тук две порции боб, останали, ако искате. Ще проверя и за постно зеле, ако мъжът ми не го е дал на онези дето миналата вечер дойдоха в единадесет и искаха да ядат, после да се къпят и много работа ми отвориха.
И веднага захапахме, че става върпос за четворката, направили са голям предох, аз на такова мъчение не се подлагам.
И измъкна ни жихарката от някъде и един буркан с прясно постно зеле, че и по две питки, вместо хляб. Сигурно защото бяхме страшно гладни, но много ни се услади всичко и нищо не остана в чиниите, само дето мръвка нямаше, но не предлагали, освен ако изрично не се поръча. Е както и да е и без месо ще минем, поне имаше биричка, която ми дойде много добре.
Навечеряхме се, хижарката ни показа нашата стая и се настанихме, аз на горния етаж, Тошко отдолу и други хора нямаше при нас. Имаше много хора на тази хижа - някакви чужденци, някаква българска по голяма група, и всичките се връщаха от преходи по това време, и затова се наложи да изчакаме с банята, но след около половин час, хижарката ни извика, че е свободна и да ходим. А тя с бойлер на дърва, оф не ми стига цял ден жегата, а и в банята пак, ама няма друг начин какво да се прави.
После освежени, нахранени излязохме на вън да чакаме залеза и да мързелуваме на спокойствие.
К Р А Й
Миналата година по това време рано сутринта тръгнахме от хижа "Момина поляна" за хижа "Ехо". Но на "Планински извори" имаше такава яка мъгла и суграшица, че не искахме да рискуваме и се върнахме обратно. А под хижа "Ехо" сме се губили едно лято, добре че един от нас имаше джипиес, някъде четири часа се лутахме из гората. Но пък беше незабравимо!
ОтговорИзтриване