Уникалния въпрос

А КОЙ ВИ ПЛАЩА ? ТОВА БЕ ВЪПРОСА, ЗАДАДЕН ОТ ТРИМА РАЗЛИЧНИ ХОРА, В РАЗЛИЧНО ВРЕМЕ, НА РАЗЛИЧНИ МЕСТА. А КОЛКО ПО - ДАЛЕЧ ЩЯХМЕ ДА СТИГНЕМ, АКО НАИСТИНА НЯКОЙ НИ ПЛАЩА . . .

сряда, 19 август 2015 г.

14.07.2015г. - ден четвърти - след Лескова до Арабаконак

От дневника - Вторник, ден четвърти на нашето приключение. Ранното утро ни посрещна с мъгла, стелеща се в гората. През ноща беше валяло за кратко, а утрото ни посрещна със спокойствие и тишина. 


Станахме, както обикновено в познатия час и прибрахме набързо палатките. Тръгнахме без да закусваме, още бе твърде рано за това. GPS-а показваше, че до Зла поляна имаме някъде към седем километра, които смятахме да извървим преди закуска. Така и стана, но половин час след като бяхме тръгнали започна да вали, не силно, но просто си валеше и нямаше намерение да спира. Спряхме се за кратко в гората с надеждата, че дъждът ще спре след малко, но времето бе решило друго. Хем не спираше, хем леко започна да се усилва, а листата на дърветата вече бяха мокри и капките се процеждаха през короните и все повече капеха отгоре ни. Решихме да се облечем за дъжд - кой с яке, кой с дъждобран и да продължаваме, че губим ценно време, а ни чака доста път. Последваха близо седем дъждовни километра, като пътеката преминаваше през гори и през цялото време леко но постоянно катереше височина. А дъжда на моменти се усилваше, после отново намаляше и така през цялото време. След поредната гора, която премихме излязохме на някакво по високо било с гледки към околността. Е щеше да има гледки, ако не бе мъглата, която бе напъплила височините, които ни предстояха, там някъде бе и Мургаш, но в мъгла. Духаше вятър, който бе започнал да разпръсква дъждовните облаци и късчета синьо небе се появяваха из между сивите облаци, стелещи се из небето. За кратко даже не валеше, и можех да направя някоя и друга снимка, но бях прибрала фотоапарата в раницата, а ако тръгнех да го вадя, щях да забавя всички. 
Някъде след това достигнахме до местност Белия камък, където пътеката се разделя на три - за върха, за хижата и за Зла поляна. Хванахме директно най - лявата пътечка, говедарника на Зла поляна, върха го оставихме за някой друг път, пък и сме се качвали там преди време, няма да видим нещо различно. 
Отново навлязохме в гора, като от време на време валеше, духаше вятър, и отново катерихме нагоре. Пътеката леко премина в черен път, използван от дървосекачите и към девет и нещо, десет достигнахме първата цел за деня. 





Дъждът вече бе напълно спрял и духаше силен вятър, който си играеше с мъглата, като разкриваше страхотни гледки за кратко, после отново ги скриваше и така отново. Компанията влезе вътре в бараката, да се суши, защото бяха доста прогизнали, а аз останах на вън да поснимам постоянно сменящата се пред очите ми картина. Благодарение на облаците и мъглата, които постепенно изчезваха и отстъпваха място на слънцето и синьото небе успях да направя доста интересни снимки.











Когато се наситих да снимам, най - накрая и аз влязох на топло. Бях суха, така че и да нямаше къде да се скрия не ми бе проблем, самите гледки наоколо ми даваха такава сила и еуфория, че друго просто не ми трябва. Единствено да се наслаждавам на прекрасните пейзажи наоколо. 





В говедарника нямаше никой, но си личеше, че печката доскоро е горяла, ние си сложихме наново дърва, за да стоплим вода за чай и овесени ядки и решихме да закусим. 



Хапнахме, починахме си, напълнихме по малко вода от запасите на хората и им написахме едно любовно писмо, че им благодарим за гостоприемството, топлината и водата, оставихме им по един лев от всеки и залепих стикер на стъклото между двете стаи. Някой път, когато се върнем там, да ни напомня за този ден. 
След това бе крайно време да тръгваме, че път ни чака.






Обща снимка и потеглихме по дългия път към проход Витиня. Както винаги четиримата избързаха напред, а ние снимайки изостанахме малко зад тях. Пътеката в този участък е черен път, използван от камиони, изнасящи цялата гора. Много сеч, даже и в дъжд продължаваха да режат.


назад - Мургаш


Едно дълго, дълго вървене, но добре че беше в гората, че слънцето отново бе напекло и нямаше никакъв спомен от дъжда, който валя сутринта. Може би само бе обрал прахоляка от пътя, което бе добре дошло за нас. 



Докато се стъпи на прохода от Зла поляна има само една чешма - Хайдушкото кладенче, където само напълнихме вода и продължихме, а нашите бяха спрели там за почивка и така ги изпреварихме. След чешмата последва още слизане по познатия черен път към прохода. 
И така към 14 или 15 часа вече стъпихме на асфалт. 


Отново чешма, онази с мечката, измихме си крачетата, че вече определено пушеха от дългото слизане и хапнахме за обяд. Малко по - късно дойдоха и другите, а също и двете момчета от Стара Загора. И там направихме голяма почивка.
По план тук трябваше да нощуваме, но решихме отново да си наваксаме някой и друг километър от утрешния преход и продължихме нататък. Ние тръгнахме първи, а другите малко по - късно, но бързо ни настигнаха, някъде на края на асфалта, където трябваше отново да хващаме черни пътища и пътеки. Отново до края на вечерта се движихме в стегната група, като вече бяхме осем, а не шест. Събрахме се нашите две групи и другите заедно.
И без това пътя бе глиганинг, през първата си част и бе по лесно да вървим всички заедно, а не да се бърка пътя и да се въртят напразни километри, в резултат на липсващата маркировка. Отново вървяхме покрай оградата на ловно стопанство Витиня доста дълго време, животинки никакви не видяхме, сигурно защото бяхме много и вдигахме достатъчно шум, за да избяга всичко живо на достатъчно голямо разстояние от нас.





Целта за вечерта, бе да стигнем до паметника на прохода Арабаконак, където по някакви данни, които не знам откъде изкопах трябва да има вода. Само дето тези координати за вода ни подлъгаха за пореден път и вода от няколко години поне там няма.
Към 18 и нещо достигнахме крайната цел - паметника на прохода, същия който стои и на Шипка. Въодушевени решихме да търсим водата, защото си бяхме налели малко, за да не носим тежки раници. Е навряхме се за порен път този ден из трънките, даже чешмата намерихме, но не и водата. 
Суша. 
Голямо разочарование. 
Щяхме и голям проблем да имаме, но добре че бяха Старозагорци. Брата на Евгени щеше да идва да се видят, и си поръчахме да ни донесат шест литра вода, за нас, а за групата бира и картофки.


И така намерихме приятна зелена полянка за палатките и зачакахме провизиите. Не след дълго семейството дойде. 
Ей, добре че бяха те, иначе без вода щеше да бъде много лошо. Аз имам някакво непреодолимо желание винаги да нося със себе си достатъчно и даже повече вода, за да не оставам жадна. Даже и да ми тежи повече, предпочитам да мъкна тежко, отколкото да си броя глътките до следващата чешма. На няколко пъти ми се е случвало да останем без вода и изживяването не е особено приятно. И затова Тошко все се майтапи с мен, че съм била водоноска, ама като му дам вода, като той няма е много доволен.


Хората ни донесоха вода, бира, кюфтета на корем и картофи от Била. Спретнахме си страхотна вечеря и си говорихме дълго време на шалтетата край палатките, докато светлината и от този незабравим ден се изнизваше на запад и оставяше сенки и тъмнината на ноща.


Това е първата вечер от прехода ни, през която видях звездите, но не защото си легнах късно, а заради двете бири, които изпих. Накараха ме да стана по някое време през ноща и небосклона бе обсипан с безброй звезди.



От толкова вървене даже не ти остава време да се насладиш спокойно на природата около теб, на светещите  в тъмното звезди, на Луната, все вървиш или спиш или ядеш . . . .
Страхотна романтика . . . .
Това е истинската действителност за Ком - Емине, но е ХУБАВО, въпреки всичко . . . . 
Лека нощ и край на четвърти ден - изминати 30 км отново.


К Р А Й

Няма коментари:

Публикуване на коментар