Днес е петък, предпоследен ден на нашето приключение започнало някъде там далеч във времето, от връх Ком. Вече толкова много дни вървим, откъснахме се напълно от онзи, стария наш свят в който живеем. Станахме хора на планината и горите, някакви особняци и по свое му самотници. Аз, Тошко и Боко, поради някаква си причина Пътеката ни събра и продължаваме напред.
Малко преди да падне нощта опънахме палатките до емблематичната чешма с красивата декорация. След вечеря бързо се свряхме в палатките и се отдадохме на заслужена почивка, тъй като през деня минахме доста километри. Сутринта, както обикновено алармата на телефона ми ни събуди преди изгрев, почти томно е и трябва да си прибираме багажа на челници. И докато се приготвяме отново се появява една от онези крави от предната вечер и реши да опита вкусен ли е пътеводителя за закуска.
Ей, тези местните крави много нахални, добре че не заръфа и палатката.
След толкова дни на бързо сгъване на палатка и подреждане на раница, сме експерти и не ни е нужно много време. Готови сме бързо и след първото селфи за деня хващаме пътя.
След няма и пет минути, пресичаме асфалта между селата Снягово и Руен и веднага след това завиваме на дясно и по едни кравешки пътечки достигаме до две чешми с уникални рисунки. Сякаш цял свят и живот е пресъздаден по техните стени.
Удостояваме ги само с един поглед за снимки, имаме вода и продължаваме напред. Кравешките пътеки стават черен горски път, който върви в гора, а след някой и друг километър се достигат и поляни. Тревата по тях е напълно изсъхнала и единственото, което срещаш е някой и друг трън. Вървим през тези поляни и не след дълго съзираме покривите на първите къщи. Селото е Добра поляна.
Ура, отново цивилизация, а това значи ядене. Най - любимото ни занимание. Преминаваме по няколко уличики и достигаме до централния площад. Хвърляме раниците на пейките пред предполагам единствения магазин - кафене - кръчма и нахлуваме вътре. Изборът не е голям, банички йок, и затова се нахвърляме на кроасани, вафли, лимонада, и задължителното кафе. Толкова сладко наведнъж не съм яла последните няколко години, но поради липса на друго, щеш не щеш, ще ядеш.
Тук хората не ни гледаха с особено голямо любопитство, явно са свикнали да виждат постоянно такива като нас. Бързо закусваме и продължаваме напред, докато все още е хладно.
Следваме асфалта до следващото село Средна махала и последващото Топчийско.
По пътя се запознаваме с бай Мехмед, показва ни една ключова чешма в дясно от асфалта, скрита в храстите до една нива. И продължаваме с него до Топчийско. Обещава ни, ако отидем на есен да ни продаде боб и тикви, а ние обещаваме, че ще отидем пак и на разклона за селото се разделяме - всеки по своя си път.
Между другото си спазихме обещанието. Края на август отидохме в неговото село и си купихме боб, а тиквата беше даром, даже и една плитка лук ни даде жена му. За жалост той отново бил из горите и не се видяхме с него, само и предадохме да го поздрави. А бобът наистина е много вкусен и се готви за отрицателно време. Ако е живот и здраве и следващата година пак ще ги посетим.
Нещо се отплеснах, но беше важно да го спомена.
В някакъв момент се наложи да изоставим асфалта и продължаваме по черен път из нивите. Нищо интересно, просто километри, които си длъжен да извървиш.
Вървим и пак, и пак.
Слънцето вече напича достатъчно силно, няма ни едно облаче в небето, а тези поляни с тези големи дървета са така привлекателни, и сякаш те карат да си опънеш шалтето под сянката им. Еми няма да чакаме, да ни го кажат, единодушно решаваме да си починем малко, пътя няма къде да избяга.
Тук пък се запознаваме с друг някакъв човечец, не си спомням името му, но мъжете се заговориха с него, пък и някак ни разсея от мислите ни.
Сянката на дърветата ни подейства доста ободряващо, но трябваше да тръгваме. И хайде пак, вървим, вървим, по асфалт, из ниви, както покаже GPS - а, защото маркировката е доста рехава и така минават часове.
Следваща спирка Сини рид. Време за обяд и почивка. Естествено селския магазин го подушваме отдалеч. Има и масичка в двора пред него, сенчест навес, и столчета, направо идеално. Решавам въпреки жегата да си пийна и една студена бира. По принцип нали избягвам да пия алкохол през деня, но този път нарушавам това правило.
Тошко пък се нахвърля на киселото мляко с най - голямо удоволствие.
Може би беше някъде към един и нещо, когато решаваме да се надигнем от масата и да се ориентираме към тръгване. Времето е ужасно топло, никакъв облак на хоризонта. Много, много топло, но трябваше да вървим, защото ако бяхме решили да изчакаме да захлади привечер, ще си удължим още повече тези последни километри. А те вече са толкова малко - някъде около 60 макс до финала. Все по близо е това море, и всъщност така трудни последни километри.
След като излизаме от Сини рид, поемаме по малък шорткът, из поляните за съкращение на километри, след което отново стъпваме на този прав, монотонен и направо размекнат от високите градуси асфалт.
Стори ми се направо безкраен този път, но не щеш ли по едно време Тошко посочва на дясно, което преведено с думи прости, е " хващаме нивите " и еднообразието свърши. Вървим из някакви пътечки, из запустели и тревясали поляни и не след дълго достигаме до някаква си чешма. Бяла, варосана, но най - важното дава живот на такива като нас. И тук трака, ни насочи че трябва да продължаваме през едни още по-големи треволяци и тръни, изорана нива, след което се стъпва на черен път. Това не ни се понрави особено и решаваме направо да си вървим само по черния път, покрай нивата. Това заобикаляне ни накара да напрупаме сигурно поне километър, но със сигурност бе по лесния вариант за вървене.
След това последва рехава гора, а хората, които жънеха наоколо ни насочиха и към поредната чешма, за която нямахме и бегла представа.
Студената и чиста вода, сякаш ни донесе нови сили, пък и ни освежи.
Може би беше някъде към един и нещо, когато решаваме да се надигнем от масата и да се ориентираме към тръгване. Времето е ужасно топло, никакъв облак на хоризонта. Много, много топло, но трябваше да вървим, защото ако бяхме решили да изчакаме да захлади привечер, ще си удължим още повече тези последни километри. А те вече са толкова малко - някъде около 60 макс до финала. Все по близо е това море, и всъщност така трудни последни километри.
След като излизаме от Сини рид, поемаме по малък шорткът, из поляните за съкращение на километри, след което отново стъпваме на този прав, монотонен и направо размекнат от високите градуси асфалт.
Стори ми се направо безкраен този път, но не щеш ли по едно време Тошко посочва на дясно, което преведено с думи прости, е " хващаме нивите " и еднообразието свърши. Вървим из някакви пътечки, из запустели и тревясали поляни и не след дълго достигаме до някаква си чешма. Бяла, варосана, но най - важното дава живот на такива като нас. И тук трака, ни насочи че трябва да продължаваме през едни още по-големи треволяци и тръни, изорана нива, след което се стъпва на черен път. Това не ни се понрави особено и решаваме направо да си вървим само по черния път, покрай нивата. Това заобикаляне ни накара да напрупаме сигурно поне километър, но със сигурност бе по лесния вариант за вървене.
След това последва рехава гора, а хората, които жънеха наоколо ни насочиха и към поредната чешма, за която нямахме и бегла представа.
Студената и чиста вода, сякаш ни донесе нови сили, пък и ни освежи.
И още горски път, прашен, пясъчен, направо като стъпиш и половината маратонка затъва в прахоляк. А пък и някакви такива големи машини, ни се моткат из краката и се оптват да ни направят още по прашни. След като се разминаваме с още две, гората и тя свърши и виждаме първите къщи на Козичино.
Ура !
Селото не ми хареса, безлюдно, суша, пепел и камънак. Вървим по маркировката, която е в изобилие по стълбовете и не след дълго достигаме до единствения магазин - кръчма. Разполагаме се на масата и какво да видим - диня. Е няма начин, този път няма да подминем просто така, харесваме си една, не много голяма, че ще трябва да си я изядем и засядаме на сянка.
И тук за втори път, ми направи много лошо впечатление следващата случка. И пак с вода е свързано, както онзи на гара Кръстец, дето не ни каза откъде да си наплним вода. Този пък, така наречения магазинер, ни вика, че нямало в селото вода, били я спряли поради еди какво си.
Пък и аз бях чела, че вода след селото няма, но се надявах че поне ще има някоя голяма чешма, от където да си напълним, преди отново да тръгнем из пущинака.
И тоя вика - няма вода, само минерална в магазина.
След като се консултираме, какво да правим купуваме. А наглеца му гладен, едни цени сложил, селски тарикат. Оф, направо се ядосах, как може да има такива хора, от водата ли ще забогатява ?...
Както и да е, сега нека отново позитивното ми мислене и настроение се върне. Един съвет, за бъдещите като нас - вода има в Козичино на чешмата пред общината, тече и предполагам винаги ще тече. Храна почти не се предлага в така наречения магазин, или ако има нещо месно - не се знае кога му е изтекъл срока на годност. Затова просто се запасете с храна от Сини рид или дори Дъскотна. Маолко повече ще тежи на раницата, но повярвайте ми по - добрия вариант е.
И прасета баш на центъра. Часът и някъде към пет, разхади се леко, и с нови сили лесно се върви.
Решихме да вървим до малко преди да се стъмни, за да ни останат по малко километри за утрешния ден и възможно по рано през деня да можем да достигнем дългоочакваната цел. Речено и сторено.
След кратък преход отново по асфалт, завой на ляво и се продължава по черен път между ниви. На няколко места покрай пътя минаваме покрай кръстове. Толкова съм уморена, че няма начин да отида и да видя какво пише на тях. А и километрите си казват думата и крака отново започва да ме боли.
Ей там при онази кула трябва да минем утре и после надолу, така съм чела из другите пътеписи, а ще видим при нас как ще е.
На запад слънцето клони към своя залез, а някаква облачност, не му дава да пробие и за бързо става по - тъмно от обикновенно по същия час.
На изток небето е синьо, и изобщо не предвещава какво ще се случи след няколко часа.
Както и GPS - а показва, някъде половин час преди залез решаваме да спрем и да разпъваме палатките. Кракът така ужасно продължава да ме боли, че е невъзможно да направя и сто метра повече.
Настаняваме се в една наскоро ожъната нива и бързо се приготвяме за сън. Нали бяхме хапнали в Козичино, повече просто не ни е необходимо. Измиваме се колкото може с водните запаси за пиене, разпъваме палатките и всеки заема легнало положение. Днес денят бе страшно дълъг, изморителен, горещ, прашен, а и километрите, почти четиридесет съвсем не са за подценяване.
С Тошко решаваме отново да спим само с мрежата, за да не ни е задушно, а раниците оставяме на вън. Желаещ да ни ги открадне и без това, едва ли ще се намери. : )
На изток луната вече се показва на безоблачното небе, но от запад положението е друго. Облаците, които закриха слънцето и залеза са станали малко повече от нормалното, но не им объръщаме внимание. Над нас започват да се показват и първите звезди, предвещаващи уж тиха и спокойна нощ.
Една мисъл, че може да завали все пак, леко се прокрадна в мен, но бързо я изпратих да си ходи - какъв дъжд, прогнозите бяха само за слънчево и горещо време.
На юг започват да се виждат светлинките на Бургас, Слънчев бряг и няколко селца в района. Красота - небе обсипано със звезди, почти пълнолние, светлинки от цивилизация и тъмнина на запад.
Заспиваме бързо и непробудно, до три.
Поради някаква причина се събуждам. Духа вятър, а онова облачното от запад е завладяло цялото небе. Вече няма луна, звезди, а само все по - силен вятър. След няколко минути, вече съм напълно будна и нещо обстановката започва да не ми харесва. Усещам първите капки дъжд върху лицето си. Онези големите, които предвещават и буря след това. Бързо будя Тошко и скоростно се изстрелваме на вън, за да слагаме покривалото и да прибираме раниците в палатката.
След няма и пет минути, вече вали силно, а вятъра се опитва да ни отнесе заедно са палатаката. Небето се осветява и след известно време следва и задължителния гръм.
Бурята, която за много кратко време се развихри над нас е страшна. Светкавици, които правят черната нощ на ден, гръмотевици, вятър, дъжд, а ние си стоим в палатките в нивата, на един от най високите хълмове в околността.
Отново светкавица, от юг, гръмммм, после от север, пак святкане, гръммм.
Дъжда и вятъра изобщо не ги отразявам, но светкавиците стават все повече и повече и все по често. Честно си се притесних. Какви ли не мисли ми минават през главата, онези кръстове, чак сега се досещам каква е причината, Боко после го доказа - ударени от гръм. Ами изпалших си се не на шега, а бурята се разразява все повече и повече, духа ураганен вятър, който по всякакъв начин се опитва да счупи рейките на палатката, светкавици от три места, и оглушителни гръмотевици следваха светлинното шоу в небето.
Даже по едно време си помислих да се обличаме, да оставяме палатката и да бягаме на някъде. Ама то къде, гората е далеч от нас, навсякъде е само открити ниви. Оказах се, докопахме щеките и поне тях захвърлихме далеч от нас, не че рейките на палатката не са от алуминий, ама нея няма как да я захвърлим.
После се сетих - да броя. Времето между светлината и звука, нали така са ни учили едно време в училище.
Святкане, едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единадесет - гръммм
И отново светкавици, после отново гръммм.
Аха, щом не са към 4-5 секунди всичко е добре, поне за сега. И отново светкавица, от другата страна - гръм на 12 секунда - добре. Пак светкавица - гръммм- десет секунди, започвам пак да се притеснявам.
Мина известно време, Тошко даже заспа, а аз си броя ли, броя. Светкавица - 9 секунди - гръм, добре е , поне не се приближават, пак светкавица - 10 секунди - гръм. Южната гръмотевична буря изчезна, остана тази от северизток, отначало бе на северозапад, явно минаха от северната ни страна и заминаха на североизток и си заминават. Пак светкавица - броя - 12 секунди гръм. Добре е, а вече и времето между самите светкавици се увеличи значително, дъждът и вятъра продължават да бият по палатката, но това изобщо не ме притеснява, важното е да няма светкавици.
Може би един час, от както започна светлинното шоу някой му спря тока.
Унесох се и заспах отново.
Ура !
 |
| ей там е моренцето и Слънчев бряг |
Селото не ми хареса, безлюдно, суша, пепел и камънак. Вървим по маркировката, която е в изобилие по стълбовете и не след дълго достигаме до единствения магазин - кръчма. Разполагаме се на масата и какво да видим - диня. Е няма начин, този път няма да подминем просто така, харесваме си една, не много голяма, че ще трябва да си я изядем и засядаме на сянка.
И тук за втори път, ми направи много лошо впечатление следващата случка. И пак с вода е свързано, както онзи на гара Кръстец, дето не ни каза откъде да си наплним вода. Този пък, така наречения магазинер, ни вика, че нямало в селото вода, били я спряли поради еди какво си.
Пък и аз бях чела, че вода след селото няма, но се надявах че поне ще има някоя голяма чешма, от където да си напълним, преди отново да тръгнем из пущинака.
И тоя вика - няма вода, само минерална в магазина.
След като се консултираме, какво да правим купуваме. А наглеца му гладен, едни цени сложил, селски тарикат. Оф, направо се ядосах, как може да има такива хора, от водата ли ще забогатява ?...
Както и да е, сега нека отново позитивното ми мислене и настроение се върне. Един съвет, за бъдещите като нас - вода има в Козичино на чешмата пред общината, тече и предполагам винаги ще тече. Храна почти не се предлага в така наречения магазин, или ако има нещо месно - не се знае кога му е изтекъл срока на годност. Затова просто се запасете с храна от Сини рид или дори Дъскотна. Маолко повече ще тежи на раницата, но повярвайте ми по - добрия вариант е.
 |
| вода !!! |
И прасета баш на центъра. Часът и някъде към пет, разхади се леко, и с нови сили лесно се върви.
Решихме да вървим до малко преди да се стъмни, за да ни останат по малко километри за утрешния ден и възможно по рано през деня да можем да достигнем дългоочакваната цел. Речено и сторено.
 | ||
| съвременен овчар - с атв и куче |
Ей там при онази кула трябва да минем утре и после надолу, така съм чела из другите пътеписи, а ще видим при нас как ще е.
На запад слънцето клони към своя залез, а някаква облачност, не му дава да пробие и за бързо става по - тъмно от обикновенно по същия час.
На изток небето е синьо, и изобщо не предвещава какво ще се случи след няколко часа.
Както и GPS - а показва, някъде половин час преди залез решаваме да спрем и да разпъваме палатките. Кракът така ужасно продължава да ме боли, че е невъзможно да направя и сто метра повече.
Настаняваме се в една наскоро ожъната нива и бързо се приготвяме за сън. Нали бяхме хапнали в Козичино, повече просто не ни е необходимо. Измиваме се колкото може с водните запаси за пиене, разпъваме палатките и всеки заема легнало положение. Днес денят бе страшно дълъг, изморителен, горещ, прашен, а и километрите, почти четиридесет съвсем не са за подценяване.
С Тошко решаваме отново да спим само с мрежата, за да не ни е задушно, а раниците оставяме на вън. Желаещ да ни ги открадне и без това, едва ли ще се намери. : )
На изток луната вече се показва на безоблачното небе, но от запад положението е друго. Облаците, които закриха слънцето и залеза са станали малко повече от нормалното, но не им объръщаме внимание. Над нас започват да се показват и първите звезди, предвещаващи уж тиха и спокойна нощ.
Една мисъл, че може да завали все пак, леко се прокрадна в мен, но бързо я изпратих да си ходи - какъв дъжд, прогнозите бяха само за слънчево и горещо време.
На юг започват да се виждат светлинките на Бургас, Слънчев бряг и няколко селца в района. Красота - небе обсипано със звезди, почти пълнолние, светлинки от цивилизация и тъмнина на запад.
Заспиваме бързо и непробудно, до три.
Поради някаква причина се събуждам. Духа вятър, а онова облачното от запад е завладяло цялото небе. Вече няма луна, звезди, а само все по - силен вятър. След няколко минути, вече съм напълно будна и нещо обстановката започва да не ми харесва. Усещам първите капки дъжд върху лицето си. Онези големите, които предвещават и буря след това. Бързо будя Тошко и скоростно се изстрелваме на вън, за да слагаме покривалото и да прибираме раниците в палатката.
След няма и пет минути, вече вали силно, а вятъра се опитва да ни отнесе заедно са палатаката. Небето се осветява и след известно време следва и задължителния гръм.
Бурята, която за много кратко време се развихри над нас е страшна. Светкавици, които правят черната нощ на ден, гръмотевици, вятър, дъжд, а ние си стоим в палатките в нивата, на един от най високите хълмове в околността.
Отново светкавица, от юг, гръмммм, после от север, пак святкане, гръммм.
Дъжда и вятъра изобщо не ги отразявам, но светкавиците стават все повече и повече и все по често. Честно си се притесних. Какви ли не мисли ми минават през главата, онези кръстове, чак сега се досещам каква е причината, Боко после го доказа - ударени от гръм. Ами изпалших си се не на шега, а бурята се разразява все повече и повече, духа ураганен вятър, който по всякакъв начин се опитва да счупи рейките на палатката, светкавици от три места, и оглушителни гръмотевици следваха светлинното шоу в небето.
Даже по едно време си помислих да се обличаме, да оставяме палатката и да бягаме на някъде. Ама то къде, гората е далеч от нас, навсякъде е само открити ниви. Оказах се, докопахме щеките и поне тях захвърлихме далеч от нас, не че рейките на палатката не са от алуминий, ама нея няма как да я захвърлим.
После се сетих - да броя. Времето между светлината и звука, нали така са ни учили едно време в училище.
Святкане, едно, две, три, четири, пет, шест, седем, осем, девет, десет, единадесет - гръммм
И отново светкавици, после отново гръммм.
Аха, щом не са към 4-5 секунди всичко е добре, поне за сега. И отново светкавица, от другата страна - гръм на 12 секунда - добре. Пак светкавица - гръммм- десет секунди, започвам пак да се притеснявам.
Мина известно време, Тошко даже заспа, а аз си броя ли, броя. Светкавица - 9 секунди - гръм, добре е , поне не се приближават, пак светкавица - 10 секунди - гръм. Южната гръмотевична буря изчезна, остана тази от северизток, отначало бе на северозапад, явно минаха от северната ни страна и заминаха на североизток и си заминават. Пак светкавица - броя - 12 секунди гръм. Добре е, а вече и времето между самите светкавици се увеличи значително, дъждът и вятъра продължават да бият по палатката, но това изобщо не ме притеснява, важното е да няма светкавици.
Може би един час, от както започна светлинното шоу някой му спря тока.
Унесох се и заспах отново.
К Р А Й
