Уникалния въпрос

А КОЙ ВИ ПЛАЩА ? ТОВА БЕ ВЪПРОСА, ЗАДАДЕН ОТ ТРИМА РАЗЛИЧНИ ХОРА, В РАЗЛИЧНО ВРЕМЕ, НА РАЗЛИЧНИ МЕСТА. А КОЛКО ПО - ДАЛЕЧ ЩЯХМЕ ДА СТИГНЕМ, АКО НАИСТИНА НЯКОЙ НИ ПЛАЩА . . .

събота, 28 ноември 2015 г.

30.07.2015г. ден двадесети - от Риш до Снягово

Ден двадесети, края се вижда, съвсем близко е, едно толкова голямо приключение е на път да приключи, а се чувствам така сякаш е започнало преди много повече време. Изминаха почти три седмици, откакто тръгнахме от Ком, а всъщност все едно са минали години. Далеч от хаоса и стреса на цивилизацията, далеч от тълпите с хора, всъщност се живее толкова просто и лесно, свикваш без телефон, не получаваш постоянно нови имейли, които да те заливат с тонове ненужна информация, която ти е повече от излишна, просто защото си пестиш батерията и телефона ти е изключен, няма новини, няма стрес от живота там долу в света, това просто не ти е важно. Приоритетите ти стават съвсем различни и прости, оценяваш по различен начин всичко, което те заобикаля. Важно ти е да имаш вода, храна и да си здрав, ако случайно и спиш в бели чаршафи си е лукс. Толкова малко ти е нужно, за да се чувстваш добре, и тогава можеш ясно да оцениш другите малки неща, тези неща, които ако беше долу в света, сигурно изобщо нямаше да зебележиш, а камо ли да ги оцениш като даже не ги виждаш. 
Започва третия ни ден из горите на източна Стара планина, далеч от всичко и от всички. 
Сутринта отново ставаме, както винаги още преди слънцето да се е показало на хоризонта. Всъщност сме в гора и даже и да се покаже пак няма да можем да го видим, ама то е друг въпрос. Тази нощ определено успях да се наспя добре. Спахме само с мрежата от палатката, която да ни предпазва единствено от насекоми и други разни гадинки да не идват при нас, и всъщност можех да се любувам на обсипаният със звезди небосвод и да усещам повея на вятъра. 

  
Бързо събираме останалия багаж и след има - няма половин час вече бодро крачим по черния път през гората. 
Естествено не забравяме и първото за деня селфи, вчера ни липсва просто защото Тошко не се чувстваше добре и никой не се сети за това.


Днес пътят ни е осеян с много чешми и не ни е нужно голямо количество вода. След малко повече от час достигаме до първата чешма - заслона на Хазим. 


Вече сме напълно събудени и решаваме да направим и закуската си там със задължителните овесени ядки и мръвка. 





Отново си опресняваме водните запаси, за да можем да пием студена вода и след кратката почивка продължаваме напред. Пътеката, всъщност пътя, защото се движим по каменен път вие из гората дълго време. По едно време ни задминават няколко камиони на дървари тръгнали да унищожават гората. Гледат ни любопитно и с голям интерес какво правим толкова рано из гората, или ни се чудят на акъла как можем да вървим толкова много.
Днешния маршрут ни е познат, по рано през пролетта го минахме заедно с Тодор и Руми, даже и чистихме малко един участък с нападали дървета, за да ни бъде лесно сега. 
Вървим по сянката от гората, слънцето вече се е качило високо и жарките му лъчи преминаващи през листата на дървета правят слънчеви зайчета по пътя. Не си говорим особено, всеки е забил поглед на вътре в себе си и размишлява как всичко е към края си и просто върви машинално напред. По едно време пътят достига до голямо кръстовище с паркирана отстрани каравана. Няма никой наоколо, сигурно собствениците и - дърворезачи отдавна са тръгнали на работа, само едно малко кученце изпълзява изпод убежището си, под караваната и започва да размятква радостно опашка. 



Ето го и самото кръстовище - вариантите са три - два широки и прясно направени черни пътища и един тревясал, отдавна неизползван и с дълбоки коловози от гуми и последвал дъжд. И естествено, че нашия е последния - лошия. Правим рязък завой на ляво и тръгваме с леко изкачване по него. Личи си, че отдавна вече не се използва от никой и горската растителност го поглъща все повече и повече. Навсякъде е обрасло с къпини. Спираме през няколко крачки да дозакусим с много добре узрели и сладки къпини. Има толкова много, че просто е невъзможно да ги подминем ей така. Бавят ни естествено, но при условие, че почти не сме виждали плодове е невъзможно да не си откъснеш поне малко.








Достигаме до един участък, където къпините са завзели целия път, почти до коляното са. Съвсем леко си личи пътеката, оставена от такива като нас минали преди дни, или може би седмици, кой ли ти знае. 
Успяваме да се преборим с дългите филизи с бодли на къпиновия път и не щеш ли друго препятствие - един голям дънер от край до край на пътя. Предишния път с Тошко го пропълзяхме отдолу, но сега е невъзможно и го заобикаляме отстрани, а треволяка се опитва да ни спъне на всяка крачка. Вървим бавно, защото внимаваме да не се оплетем в него. Добре че този участък е кратък и отново излизаме на чист път и увеличаваме темпото. Района, за който говоря е северно от връх Голям карък. 
Вървим по горските пътища, тук - таме срещаме следи от скорошна сеч. Самата горска растителност е по ниска и рехава, типична за вече ниската около 400 метра надморска височина, на която се движим. По едно време се откриват гледки на юг към селата Рупча и Люляково, а преди това за кратко успяваме да зърнем и Мъжкия манастир в местност Куванлъка. 



Малко преди единадесет достигаме до друга голяма чешма. Не и знам името, но се намира в дясно на едни поляни, а след тях се виждат и двете села. Отиваме до нея да си напълним за пореден път вода, а аз бях решила да си измия и косата там, защото в близко бъдеще не се очертаваше нищо особено подходящо за това. 
Хвърляме раниците на тревата, събуваме си обувките и хайде на чешмата. Толкова е освежаващо да почувстваш хладката водна ласка върху уморените си крака. Бързо си измивам и косата и направо се чувствам страшно освежена. Толкова е топло и слънчево, че изсъхва много бързо. Водата, която тече е направо гореща, идеална за цялостна баня, но уви не е подходящо и не след дълго продължаваме напред. 


Вървим през тези изсъхнали поляни, слънцето неуморно напича и става все по - уморително в тази жега. Добре, че скоро пътя отново навлиза в гората и вървим в сенките на дърветата, а и пътя преминава по северни склонове на планината. Минава се отново през една, втора чешма, почти не им обръщаме внимание, защото имаме запаси и продължаваме напред.



А по този път попадаме на крушови дървета. И като падна едно ядене на тези така сладки, жълти почти презрели круши. Направо пиршество. Както бяхме вече огладнели, че минаваше обяд, Тошко на едното да бере, аз на следващото, Боко нещо се отказа, защото били кафеви вътре, после му казах, че трябва да са такива, когато са узрели, ама той нещо не му се понрави това и само ние с Тошко си ги обираме всичките. Минаваме и поредната чешма и стигаме до мястото, където пътя завива на дясно към село Планиница, а напред продължава за село Вишна.


При вишните няма какво да правим и завиваме към Планиница. Следва още малко спускане в страхотна жега и пек по прашен път и след десетина минути достигаме до първите дворове на крайните къщи.


 А пък как искам да си хапна и така тиква, направо не е истина. 
Продължаваме по тесните улички на селото и достигаме до поредната чешма. 


Цялата бе нападната от ято оси, които пиеха вода и аз даже не я доближавам, само Тошко е кален в боя с такива твари и проявява желание да пие от нея, а аз го снимам от безопасно разстояние.
Достигаме до центъра и ура - има магазин и то голям, с климатик и голям избор на най - различни мечтани неща за ядене. Бързо хвърляме раниците на земята и хайде вътре. След дълго лутане из щандовете и в размишляване над това, какво да си купим, защото сме прегладнели и искаме всичко, а после пък трябва и да се носи излизаме с две големи торби.


Малко след този централен площад на селото попадаме на една пейка и то на сянка и решаваме да поседнем там, хем да си починем, хем да хапнем най - накрая. Този път решавам да се отпусна и да изпия и една ледено студена биричка, пък каквото и да става после. До сега все пропусках тази възможност, защото в момента, в който я изпиеш и тръгнеш да вървиш и бирата излиза на челото, а сега си бе толкова топло, че и с бира, и без бира си си все мокър, че затова. 



Хапваме сладко, седим си на сянка и мързелуваме. Гледаме минаващите хора, удивително колко оживено е селото, те също ни гледат с голям интерес. Явно все още не са свикнали на минаващите Ком - Еминейци, въпреки че това е задължителна точка в маршрута. 
Тошко си даде телефона в един магазин да се нахрани с малко ток, че пак ще спим на открито, и трябва да изчакаме поне час да се позареди. Боко придремва на пейката, а мен вече ме хвана съклета и се чудя какво да правя.


И снимам табелки - тук някога е имало ДСК - отдавна, много отдавна. Сега е нещо като полицейско управление и някаква администрация.
Интересно в това село е оживлението, което цари навсякъде. Хора крачат насам, натам, почти всяка втора къща е нова и голяма, а останалите пък се строят. В нашите села не можеш да видиш жива душа, камо ли строеж, а тук точно обратното.
След като се зареди телефона, решаваме да тръгнем, и да си намерим някоя дебела сянка към края на селото и там да си полегнем и да изчакаме да отмине големия пек. Речено сторено.


Ето и поредната чешма, точно в края на селото. От тук ни чака асфалт до Дъскотна, нали бяхме решили да почиваме, но нещо ни дойде крачката и силата и решаваме да продължим напред. 


Нищо, че е толкова топло, подухва вятър, и някак си се върви добре, няма значение че почти няма сянка и трябва да вървим по напечения и горещ асфалт. Решаваме че, трябва да вървим колкото се може повече, а не да си удължаваме агонията точно последните дни, като се глезим че е малко по - топло от нормалното. 


 Ама сме готини, а?


Хайде пак на водопой, Дъскотна вече е близо.
След около час, вече вървим по улиците и. Тук няма толкова хора. Бързо подушваме поредния магазин, хвърляме раниците на пейките пред него и се навираме в приятната хладина на климатик. Не че нямаме всичко, но щом е магазин трябва да се удостои с един поглед поне. Аз този път бира не искам, само едно кафенце, за освежаване, а Тошко си купи любимото кисело мляко.



Почивката е кратка, трябва отново да потегляме, защото сме решили да достигнем колкото се може по напред, да вървим почти до тъмно. 
Преминаваме през цялото село и накрая му, Тошко гледам, че се заговори с един човек. 
- Добър ден 
- Добър - отвръща той
- Тази градина с хубавите домати ваша ли е ?
- Моя, да.
- Може ли да си купим малко домати ? - пита Тошко с надежда.
Човека, като ни видя такива с тези големи раници, как да ни откаже. Набра ни пълна торба, пък и сини сливи добави, и пари не ни взе. Но нали така трябва, даваме му един лев, за жеста поне, благодарим му със светнали лица и продължаваме напред.




Ей от там идваме, а Дъскотна е в дерето.


Поглед на север, в левия ъгъл върха, който се вижда е Коджа кая, а селото трябва да е Снежа. 
На тази кая и другите две ходихме също през ранната пролет, или късната зима - това бе един от първите ни преходи из планините - Трите каи


След тази среща с много питомни прасета, пасящи из поляните, навлизаме в рехава гора, като отново си вървим по черен път. Не след дълго срещаме и някакъв овчар, с който мъжете се разговарят. Той е първия, който ни пита, дали ни плащат за това, голям смях падна после, ама човека наистина му бе много интересно, как тъй без никой да ни плаща вървим толкова километри.


Упъти ни за пътя, не че не го знаехме, ама да се намира на работа Тошко все си пита така и продължаваме напред.
Вече е късен следобед и не е толкова топло, само дето вече сме доста уморени и отново вървим без почти да си говорим.
Стигаме поредната чешма и какво да видим вътре - ей тези, забравих им името гущери, ама водни. Боко каза, че  такива се въдели само в много чиста вода. 



Чешмата тече много бавно и едвам успявам да напълня едно малко шише, но наистина е превъзходна.


На тази снимка се виждат и двете каи. 
Вървим си ние из горските пътища, вече на сянка, и как не ни домързя - не знам. Виждаме едно ручейче и решаваме да изпробваме филтъра за вода - даже и видео снимах. 


Ефектно, нали? И работи. 


Айде и следващата чешма и кратка почивка. И от тук като започна да ме боли крака. Малко над глезена, някаква страхотна болка отиваща по костта, не мускул, а предполагам някаква жила там. И започвам да вървя бавно и с изключително мъки. Както съм първа в групата изоставам и пристъпям едвам. 
Опитах да се разведря със снимки, но болката си остава, и даже се засилва със всяка изминала крачка.


Леко накуцвам и с много усилия се опитвам да вървя напред. GPS - а показва, че скоро трябва да достигнем до поредната чешма с беседка. Даже Тошко се обажда на Адаша / Тодор / да го пита къде точно се намира.
И така малко преди Снягово, един час преди да залезе слънцето завърши и нашия преход - ден двадесети.


Хвърляме раниците на пейките и сядаме до тях. Днес направихме голям преход, почти четиридесет километра, почти изцяло по горски пътища и пътеки, където се върви лесно, но все пак си е доста. Кракът продължава да ме боли, и не мога да разбера защо - нито съм стъпвала на криво, нито нищо, реших като легнем вечерта да го намажа с всичко възможно и да се моля на другия ден да не се обажда вече. 
Тъй като скоро ще се стъмни бързо опъваме палатките покрай пътя - друг вариант просто не успяваме да намерим, аз изпирам отново дрешките на чешмата, че утре не се знае вече къде ще замръкнем.  По едно време като се появиха едни крави от високото и точно през беседката решиха, че трябва да слязат на пътя. Провериха какво има и на масата, но добре че още не сме сложили храната, подушиха прането, но се отказаха и от него и после едната даже слезе през стъпалата от гуми. Направо не знам как го направи, как ги събра тези крака там още и се чудя. Докато я гледах как слиза, я виждах как пада и се изтъркулва на пътя, но това остана само в моя филм. 



После си правим една голяма салата с вкусно селско домати, режем мезета, и даже и по една ракийка удряме двамата с Боко. Моята нали я излях, но той все още има малко. 
Разглеждаме последните страници от пътеводителя няколко пъти. Всичко отново ще е само черни пътища между селата, но има един проблем - водата е малко. Естествено преценявам, че още от сутринта ще си напълня достатъчно запас. Мразя жаждата, когато знам, че ми остава съвсем малко вода, и ми се пие още повече.
По тъмно лягаме по палатките много уморени, но доволни от изминатото за деня.


К Р А Й


1 коментар:

  1. Този гущер е саламандър, или на български - дъждовик. Среща се основно след дъжд по нашите гори. :)

    ОтговорИзтриване