Ден осми посрещнахме лениво излежавайки се в леглата на хижа Ехо. Уж имах някакво желание да снимам изгрева, а когато часовника иззвъня както винаги в пет и нещо просто го изключих и се обърнах на другата страна. Малко по - късно се надигнах и погледнах през прозореца как се очертава изгрева, а то нямаше нищо интересно - никакви облаци, леко розовеещо и толкова. Сметнах, че не си струва ставането и продължих да спя. Днес бяхме решили да не си даваме зор и евентуално да останем на хижата и още една вечер.
Към шест и половина вече Тошко ме събуди. По коридорите се чуваха стъпки надолу - нагоре, гласове., които и без това вече наистина не ме оставяха на спокойствие и тишина. Явно вчерашните групи, дето почти не им видяхме очите днес вече са станали и се приготвят за път.
И докато слезем в столовата, тя отново бе празна и спокойна. Последната група излезе точно, когато ние слязохме долу. Хижарката ни посрещна с широка усмивка и новина, че ни очаква закуска. А ние това и чакахме, бързо всичко на масата, поръчахме си и кафе, чай и се отдадохме на размишления.
Първо по една снимка, а после се нахвърлихме на вкусната и питателна храна. А закуската бе една от най - хубавите през целия преход - сирене, кашкавал, салам, сладко, по едно сварено яйце, масло за филийките. Абе изобщо много добре. Както казва Тошко такава закуска дава сили да изкачиш два Купена и още.
Тъй като вечерта отпочинахме много добре, а и храната ни наля нови сили, за нови приключения след като хапнахме почти без думи се разбрахме, че нямаме място тук и е време да потегляме. Пък докъдето стигнем. Има предостатъчно точки с храна по пътя ни и докъдето ни е кеф ще вървим.
Последна снимка на хижата с хубав пейзаж зад гърба на Тошко и към девет и половина вече бяхме отлетели от там. Следваща точка - хижа Козя стена. Ей колко много бях чела за нея, бях гледала снимки и най - накрая даже ще я посетя.
 |
Ей там, между двете връхчета е и пътеката от хижата. Разкошни гледки се разкриват във всички посоки. А там в дясно, в дъното е връх Вежен. Вчера бяхме там.
|
Красотийки разни. На където и да се обърна все искам да снимам.
А ето го и вчерашния карамфил, който снимах. Красиво, фино и нежно цветенце.
 |
| пътеката ни напред |
 |
| и маркировка си има |
 |
| и поглед назад, Юмрука остава все по - далеч, онова високото леко в ляво |
Стигнахме и до тази табела, бях чела за този участък. Тук пътеката се разделя на две - по билото и подсичаща. Еми ние избрахме да рискуваме по билото.
Нищо особено не е, но тези със слабите нерви да си стоят в къщи. В един малък участък има стоманено въже, захванато по скалите, след което навлизаш за много кратко в гора и трябва да си минал страшното, ако мога да го нарека така.
 |
| като муцуна на вълк, нали ? |
 |
| стръмно си е |
 |
| не трябва да се спъваш, че чак в гората ще те търсят, а тя е далеч |
Ето ни и целта - хижа Коза стена. При внимателно вглеждане се вижда и пътеката - под връхчетата. Както прочетохме в информационните табели, красящи стените в Ехо, прехода между двете хижи е около два часа и тридесет минути. Еми и ние го направихме за толкова някъде, с много моткания за снимки и видео.
Последен поглед към високата планина - Юмрука, Вежен пък и по назад.
Започна да препича, и тези масички не ни се сториха добър вариант за почивка, затова оставихме раниците до стената и влязохме вътре. А там една хлад и тишина, и отново храна.
Е как няма да ядем отново, като има възможност за това. Сока от бъз не трябва да се пропуска, жалко само че ябълковия пай още не беше готов. Него го пропуснахме.
 |
| ей до там сме стигнали - е почти половината кажи - речи |
Хапнахме ние, поохладихме се, напълних отново студена вода и вече е време да вървим.
Почивката в Ехо май ни даде и крила, уж днес щяхме да почиваме, но като започнахме да вървим и няма спиране. Я да си вървим, поне до Дерменка, а може и Добрила. Ще решим в движение.
И продължихме напред към Троянски проход или Беклемето.
Тази ни е посоката напред. Първоначално пътеката е една и стига до един паметник, а след това кой на където хване.
Тук вече стават няколко. Една през билото на връх Кучето, нея я пропуснахме и хванахме подсичаща от южната страна. Хубавото на тази пътека е че върви почти на еднакво надморско равнище, но е по дълга естествено. По едно време гледаме, че сме отървали трака и вървим по друга пътека, а пък тя заобикаля и после пак се свързва с правилния трак. И си викаме продължаваме, няма да се връщаме наобратно, поне няма изкачване. След малко гледам аз едно стадо крави насреща ни и едно куче. Започна то да лае, предупредително. Нали ви казах, че са такива плашат само, най важното е да не влизаш в тяхното стадо. И точно го наближихме ние и пътеката рязко зави на ляво и оставихме стадото пред нас, заедно със заядливото куче.
 |
| поглед напред - леко в дясно паметника, където скоро ще отидем |
А това е връх Козя стена, както казах по рано, днес подсичаме всичко що е връх, че и него така. Точно достигнахме до него и видяхме, че по билото му пъплеше цяла огромна група от ученици предполагам. Всичките хванати за въжето и пристъпят едвам. Добре, че все пак избрахме подсичането, че наистина щеше да бъде трудно разминаването с петдесетина човека, един по един по каменистото било с въже.
 |
| Козя стена и поглед на север |
 |
| Козя стена и поглед на юг и двете пътеки |
Спряхме за почивка, а над нас се чуваше групата преминаващи по въжето, имаха водач, който през цялото време им повтаряше да внимават, а после посъветва някой, който явно много го беше страх да се обърне и с гръб да премине през някакъв участък от пътя. Наистина това си е тактика, когато виждаш голямото стръмно и се страхуваш от височината, е по - добре на заден полека да преминеш.
И продължаваме да вървим, Беклемето е все по близо. А слънцето все по ярко напича и ти сварява мозъка, добре че подухваше ветрец от време на време.
От моите любимци. А този наистина стоеше като за снимка. Даже до толкова е свикнал с хората, че изобщо не се изплаши, когато Тошко отиде да го милва.
Към три вече стъпихме на прохода. И цивилизацията видя нас и ние нея. Спряхме се естествено при продавача на сладка, мислехме че ще предлага и кисело мляко, ама не. И да не си тръгнем с празни ръце избрахме боровинково.
Е как да не си купиш, особено като вече цяла седмица си в планината и си зажаднял за всякаква храна. Поговорихме си малко с продавача, а пък той спец по коминейските туристи, даже и позна на кой ден сме. Вика - при мен на седмия, осмия ден пристигат повечето. Разменихме пожелания и продължихме напред, към морето.
Поглед на север и пътя към Троян. долу в ниското преминаващи правеха търговия с боровинкаджиите. После всички доволни, туристите - че са си купили евтини и пресни боровинки за сладко, а продавачите - че са ги ударили в грамажа.
 |
| поглед на запад - виждат се върховете Козя стена, Юмрука, а още по далеч и Вежен |
А това е пътя ни за следващия ден - тогава не знаех точно от къде ще минем и се чудех как ще стане. Разпознавах само Ботев с кулите и онова стръмното остро връхче - Купена. Като го гледах така и знаех че има въжета, си се притесних как ще го минем, и защо точно през него трябва да минем, дали не можем да го подсечем. Такива разни мисли ми се въртяха из главата, ама нали казах - на страха очите са големи. Сега като пиша този ден си мечтая как отново ще отидем там и отново ще го качим, напълно естествено по въжетата. Леко страшно е, но в същото време те изпълва и онова чувство на задоволство и щастие от постигнатото, когато се намираш вече на върха и целия свят е в краката ти. Е отплеснах се нещо, още не сме стигнали там, а аз тръгнах да разказвам.
Сега да продължа за днес, след като стъпихме на асфалта просто го пресякохме и продължихме по черния път към заслон Орлово гнездо. Някои Комеминейци може да решат, като видят асфалт да си прескочат до вкъщи, но ние не сме от тях. Няма отказване. Само напред.
И така напред и след около час и половина вече пиех бира в заслона и похапвахме боб.
При нас стана нещо като традиция - има ли къде да се хапне нещо по пътя, не се пропуска възможността за това.
Заговорихме се с човека на заслона. И той ли трябва да се казва хижар или заслонджия ? Тъй де хижаря каза, че имаме още около час до Дерменка, а от там към три часа до Добрила. А сега бе към четири, значи няма да продължаваме към Добрила, защото ще пристигнем по тъмно, а това определено не ми се нрави. Пък и без това, малко по рано се бяхме обадили в Дерменка да си запазим места в хижата и те казаха, че имало много хора, но ще ни измислят и за нас места.
И ето ни вече до хижа Дерменка. Уж днес щеше да е почивен ден, а пак направихме 25км. На такава почивка - здраве му кажи.
И в тази хижа за пръв път стъпвахме. Намерихме бързо управителката, една готина русокоска, каза ни къде е нашата стая и за всичко, което ни беше необходимо тази вечер търсихме само нея. а на хижата си беше малка лудница, сигурно май за това че беше събота вечер - време за купон в планината.
Качихме се на най - горния етаж, където ни беше стаята, оставихме раниците и следващото нещо естествено е банята. Изчакахме си реда, че както казах имаше толкова много хора в тази хижа, че направо бе като град. Изпрахме си и дрешките и се почувствахме като хора. Направо страхотно. Ухаеш на чистота и свежест, и не си като онзи прашния Комеминеец влязъл преди малко в хижата и гледащ с изтормозен и уморен поглед. А водата сякаш отмива цялата умора, която се натрупва през деня.
Дойде и ракиено време и като му заседнахме в столовата. Сякаш за пръв път ще ядем, поръчахме си от всичко възможно и се потопихме в атмосферата на хижата и купона. А тази вечер наистина стана страхотен купон, хижаря бе водещ, пускаше най - разнообразна музика и абсолютно добре знаеше как да забавлява хората.
Ако искате да си прекарате добре на планина, заедно с луд купон вечерта посетете Дерменка в събота вечер.
А това е домашното куче на хижата. Тази лисичка просто ме изуми, дойде на поляната пред хижата за кюфтета и всякаква мръвка, взема ги направо от ръката ти. Другите, които я познават казаха, че идвала и тя основно в събота, защото имало много хора и тя е свикнала с присъствието има и си я хранят.
К Р А Й
