Уникалния въпрос

А КОЙ ВИ ПЛАЩА ? ТОВА БЕ ВЪПРОСА, ЗАДАДЕН ОТ ТРИМА РАЗЛИЧНИ ХОРА, В РАЗЛИЧНО ВРЕМЕ, НА РАЗЛИЧНИ МЕСТА. А КОЛКО ПО - ДАЛЕЧ ЩЯХМЕ ДА СТИГНЕМ, АКО НАИСТИНА НЯКОЙ НИ ПЛАЩА . . .

четвъртък, 8 октомври 2015 г.

22.07.2015г.- ден дванадесети - от Мазалат до Бузлуджа

Ден дванадесети започна с ранно ставане в хижа Мазалат, днес щяхме да преминем през географския център на България - Узана и реално се смята че сме минали средата на прехода. Наложих си да стана малко по рано от Тошко и Боко, за да снимам пробуждащия се ден на това красиво място. бързо си подредих раницата и изскочих на вън, за да запечатам момента на изрева. 



Няколко кадъра и вече трябваше да тръгваме. Раниците ни чакаха послушно на пейките, прибрах фотоапарата и хайде отново на път. Днес ни очакваше предимно спускане към по ниска надморска височина и доста цивилизация. Високата планина с красивите гледки остана зад гърба, а пред нас някъде в близкото бъдеще ни очаква морето.
От хижа Мазалат има два варианта за вървене - както винаги стръмно, но кратко изкачване или малко по дълго разстояние, но полегато вървене по черния път от хижата към Лъгът. Този път избрахме втория вариант, и след кратко вървене достигнахме до мястото, където трябваше да напуснем големия черен път и да поемем по пътеката. 
Последен поглед към високите планини и се вмъкнахме в сенките на гористите области, които от тук нататък щяха да бъдат преобладаващи.




Слънцето вече бе изгряло и отново бе предпоставка за един горещ и слънчев ден. 
Изоставихме гледките, които се разкриваха около нас и навлязохме в гората. Пътеката вие в нея известно време, като тук - таме за разнообразие прескачаме по някое паднало дърво. 


Вървяхме известно време през гората, след което тя остана северно от нас, а ние подсякохме връх Бухала, а малко след това и връх Корита и достигнахме до чешмата със същото име Корита. 



Пийнахме хубава студена планинска водица, направихме кратка почивка и продължихме отново по черен път, който отначало виеше на открито, след което отново навлязохме в гора на сянка и реално след около два часа и половина достигнахме до зелени окосени поляни, асфалт, автомобили, абе с една дума цивилизация. 



Бе крайно време за закуска и напъплихме хижа Партизанска песен, като много гладни Комеминейци. Посрещна ни една въз пълничка лелка и като се почна едно поръчване - кафе, прясно мляко, пържени филийки, овесени ядки с кисело мляко, салам, кашкавал, сирене, слядко. Направо си поръчвахме сякаш не сме се хранили от няколко дни. Останахме много доволни от обслужването и храната.



След като ометохме всичко възможно до последната троха в чинията и капка в чашата, отново метнахме раниците на гръб и преяли тръгнахме по асфалта към Узана. След около десетина минути вървене пътеката се отбива в дясно и отново продължава през гориста местност до Географския център. Прехода е лек и най вече по равно, поради което се върви доста бързо. Така след известно време достигнахме и до сградата на туристическия център в Узана. 


Там вече ни чакаше нашия приятел Влади, на когото бяхме поръчали малко хранителни провизии - пушени кренвирши Кен, овче сирене, домати и краставици, май имаше и хляб. Разделихме си всичко на три, а аз използвах възможността да си намаля багажа в раницата. Оставих му високите си обувки, един потник и една риза - общо около 1.5кг. Надявах се прогнозите за безоблачно време да се окажат верни и да изкарам само с маратонките до края, пък и така щях да бъда поне малко по лека, или погледнато от друг ъгъл щях да имам възможност да нося още повече вода. :)



Поговорихме си малко на дървените пънчета на сянка зад сградата, и дойде време отново да тръгваме, че имахме още доста вървене. 
Тази среща да си призная ни вдъхна нови сили и енергия, той така ни се възхити за прехода, който сме направили до момента и сякаш направо можехме вече не да вървим, а да летим. Много е хубаво, ей така макар и за кратко да се видиш с някой познат от онзи там стария живот, защото ние в момента живеехме друг живот в който си сам с природата, планината и пътят който трябва да извървиш. Живота, в който каляваш краката, тялото си, а така също и най - вече духа си.



Повървяхме малко заедно, за да ни изпрати, не можахме да си налеем вода от чешмата на снимката, защото явно е пресъхнала, направихме си селфи и си казахме чао.
Отново трима продължихме по пътеката, от последната постройка, която минахме си наляхме вода и тъй като имаше интернет се заседяхме отново на поляната пред хижа Независимост. 



Е вече наистина бе крайно време да тръгваме, беше обяд, но поради късната и питателна закуска ние не бяхме гладни, пък и с нетърпение очаквахме да стъпим на асфалта за Шипка и да ядем шкембе. Слънцето препичаше яко, а нашия път отново тръгна с леко изкачване и то по открито. 




Няма как да се объркаш, има си маркировка, табели колкото душата ти иска, че и в излишък. Пътеката не е нищо особено - предимно черен път, после си е пътека, минава се едно дере, след което следва страхотно изкачване, добре че е в гора. И точно когато езикът ти вече почти допира до земята от стръмнината, която трябва да преодолееш и стръмното свършва и си достигнал до поляните около връх Малуша. 







И се разкриват ето тези гледки - на изток към Шипка и на север и на юг. А не съм споменала, както виждате слънцето си припича и то яко. Градусите доближават 30. 







Още съвсем малко и отново ще ядем, сигурно вече бе към два и всички бяхме много гладни и само си говорехме как ще си поръчаме кюфтета, салати, шкембе. 
Отново навлязохме в цивилизацията. Хората ни гледаха интересно и с любопитство - с тези наши огромни раници, щеки в ръце, определено се различавахме от лачените, спретнати чичковци и лелки, слизащи в този пек от колите си с климатик. Но отдавна бях свикнала с любопитните погледи, които ни хвърлят всички и просто не им обръщам внимание.



Ей по тези павета вървяхме до заветната цел за деня - Шипка

раничките чинно чакат своите собственици

а ние отново ядем


Към три и половина се надигнахме от масата отново преяли, Боко даже изпи и една бира, но аз този път отказах, защото не исках да ми излиза на челото като тръгнем. Но без бира или с нея, баира който последва към Шипка си каза думата и отново хвърлихме водата. С прибежки и припълзявания от сянка на сянка се добрахме до мястото където нашата пътека стремително се спуска надолу и изоставя пътя, който продължава до паметника.





Малко снимки за спомен и след гадното спускане по пътека пълна с камъчета, които във всеки един момент ще те изпързалят надолу се добрахме до сянката на гората. 
След първата горска пътека следва малко разстояние по асфалт и точно там бе заровено и първото ни съкровище. Провизии от мед, ракия и консерви, бяхме ги заровили през месец май, когато ходихме на хижа Рай. И уж белязахме мястото, но след два месеца, направо не можахме да го познаем, бяха натрупали клони, обрасло с треволяк и без малко да не можем да си намерим съкровището. Тошко започна да рови тук и там и все нищо, еле най накрая, почти се беше прокраднала мисълта в мен - край, няма го, ще си тръгнем с празни ръце и Тошко извика победоносно, че намери черната торба. Ура, ще имаме още храна, браво! Доволни от развръзката, прибрахме всичко в Тошковата раница и продължихме напред с бодра крачка.
Пътя от прохода на Шипка до хижа Бузлуджа е около 8-9 километра почти изцяло се върви в гора. На няколко пъти се излиза на асфалт, след което отново по пътека и така реално се съкращават доста километра в сравнение с асфалтовия вариант. От гората на няколко места се разкриха гледки към паметника на Бузлуджа, които не съм засичала като снимки, явно защото и фотографите нямат желание да се врат из горите тилилейски за различен кадър, а предпочитат лесното.







Ей там в подножието на паметника се намира хижа Бузлуджа - нашата край точка за този дълъг ден. Толкова близко и в същото време далеч. Още малко, ама пусто му малко все не идва. Пътеката в гората свърши и отново излязохме на асфалтовия път, още два километра, най много три и трябва да видим вече тази хижа. Всички бяхме на предела на силите си, голям преход, дълго разстояние и много слънце, направо ни изтормозиха.
Бяхме решили с Боко, ако има време да отидем и до Бузлуджа и да влезем вътре да снимам. Тошко решително ми отказа, като разбра че си намерих другарче, а тази мисъл ме караше да вървя на чело на групата и да правя поне някакви опити да увелича и тяхното темпо. Бързах, защото щях да изтърва светлината, ако пристигнем твърде късно на хижата, няма да мога да снимам вътре в чинията, а това ми беше мечта от дълго време насам.


а това се случи с канчето на Тошко, след като раницата се подпря на него


Този път даже си намерихме и фотограф за една фотка и давай пак да вървим, че няма време!


Ей го ей там, този път трябва да има време и да успея да снимам. Предишния път, когато бяхме на Бузлуджа точно бях придумала Тошко да влезе с мен и пристигнахме толкова късно от гара Кръстец, че беше започнало да се стъмва и го оставихме за друг път. И този път сега вече бе дошъл.



Точно навреме пристигнахме в хижата, имаше още слънчево време за снимки, пихме малко вода, изядохме по една вафла за сила и бегом нагоре към Бузлуджа. И уж го гледаш близко, ама пак не и какъв баир само изкачихме, защото реших че ще е по лесно да минем през някаква пътека, а не по асфалтирания път направо не е истина. Може да беше по кратко като километри, но значително по тежко като стръмнина.
Всички снимки за Бузлуджа са  ТУК
Мога само да кажа, че за час се докоснах до миналото ни, което както цялата ни държава е изоставено и разрушено, а всичко е толкова красиво и невероятно. Гледката от панорамната тераса на летящата чиния е уникална, мозайките . . .  и всичко се руши, и е в забвение.



Слънцето вече залязваше, когато излязох от малката дупка между две площадки на летящата чиния, Боко отдавна ме чакаше отвън, а аз не можех да се отлепя от монумента. Остана високата петолъчка, но няма време, а и бях сама. Може би следващия път.
На връщане отново за по кратко обърках пътеката и попаднахме на някакъв страхотен комплекс, който се строи наблизо в гората, напълно скрит в сянката на дърветата, само един тесен асфалтов път , отклонение от главния е насоката към него.


Тотал за деня - 32 километра, а за нас с Боко още плюс/минус пет за приключението Бузлуджа.
Денят приключи на сладка приказка в столовата на хижата с доматена салатка и ракийка, сирене и кренвирши. 
Хайде наздраве !

К Р А Й


Няма коментари:

Публикуване на коментар