Уникалния въпрос

А КОЙ ВИ ПЛАЩА ? ТОВА БЕ ВЪПРОСА, ЗАДАДЕН ОТ ТРИМА РАЗЛИЧНИ ХОРА, В РАЗЛИЧНО ВРЕМЕ, НА РАЗЛИЧНИ МЕСТА. А КОЛКО ПО - ДАЛЕЧ ЩЯХМЕ ДА СТИГНЕМ, АКО НАИСТИНА НЯКОЙ НИ ПЛАЩА . . .

петък, 16 октомври 2015 г.

23.07.2015г. - тринадесети ден - от Бузлуджа до Химик

Следващ ден, вече не ги броя, станаха много, даже и ден не знам кой сме, а камо ли дата. Само знам, че трябва да стигнем до хижа Химик, малко преди поредния проход - прохода на Републиката. 
Сутринта отново станахме рано бързо прибрахме палатката и останалия багаж в раниците, а Боко бе даже още по лесен, защото спа в хижата. Направихме първата снимка за деня и потеглихме.



Е да, стигнахме до под крушата, днес нещо явно ни мързеше. Извървели стотина метра, седнахме да пием кафе в хотел Бузлуджа. Седнахме ние на масичките, а един момък точно излиза през входа, и пие бира, не кафе, не чай, а бира преди седем сутринта! Сигурно за изтрезняване. Някои хора така могат.
Не стояхме много, може би десетина минути и тръгнахме бавно да вървим по асфалта към парка на ветро генераторите. Няколко пъти се минава за по напряко през гората, но е малко. И по някое време достигаш и до първата чешма за деня.


Продължава се по асфалта до входа на парка, където тече един маркуч - втората чешма - там вече асфалта свършва и пътят става чакъл. След което се върви между перките, има вариант за по напряко като се подсича връх Бедек, но напротив ние си го изкачихме. Защото малко по рано тази година го бяхме вървяли това, но в обратна посока - от Кръстец към Бузлуджа и минахме по тези подсечки и беше си много гадно - вървиш в една голяма трева, от дясно не знаеш дали стъпваш във въздух с риск да си изкълчиш крака или на твърдо, отделно дето имаше някакви си камъни, тук - таме, на които определено мястото им не беше там. И заради тази причина предпочетох да изкача някой и друг метър денивелация, отколкото да си изкривя крака някъде. 








Добре че беше все още сутрин, че бе поносимо топло. Вървяхме по каменистия път между перките, и от време на време се обръщах назад, за да снимам и гледам отдалечаващите се Шипка и Бузлуджа, а още по на запад и големия Балкан. 

на север - Габрово

поглед на запад - перките до Мазалат, а зад тях Вълчата глава, Русоватец, Пиргос







Бузлуджа и южна България



поглед на изток - ей из тези била ще вървим следващите дни



Най накрая му се видя края на този огромен ветро парк, тръгнахме в ляво през поляните, обрасли с висока трева, и не след дълго се озовахме под сянката на гората. 




Пътеката продължава изцяло в гора до самата гара Кръстец, като през цялото време се върви по черни пътища. Основно е спускане и е много лесно. 


Ей тази локва си я има още от 2008г., тогава на Емине - Ком с джиповете минахме от тук, но имаше доста повече вода и тиня и Тошко профуча с голяма скорост, буса се извъртя и без малко да се ударим в наклоненото дърво, тогава си беше право, може би някои други не само са опитали, а направо са го цункали дървото.

Пък тези цигани уж тръгнали за малини.



При култовия телевизор, характерна забележителност по Ком - Емине направихме и закуската. Допълнихме си водните запаси, и вече си почивахме, когато по пътя чухме звънче, а след това видяхме и притежателя му. Иван - прави си прехода в двете посоки за около 25 дни отиване и връщане и сега се връщаше от морето към Ком. С някаква много малка раничка си го минава почти на бегом. Поговорихме си малко с него, разказа ни някакви случки, обясни ни преди Котел от къде да минем и се разделихме - той на запад а ние на изток. 







Следваща точка в нашия маршрут за деня бе горски дом Българка. За него бях чела, че не работи особено постоянно и всъщност не е надежден за храна или подслон. И приближаваме ние към него и вече е станало почти обяд, двамата мъже си мечтаха как ще изядат по един топъл боб, а ако има и кюфтенца още по добре. Виждаме в гръб сградата и се вижда как се издига дим. О, чудесно обяда няма да е мираж! 


Но, както виждате отново всичко е заключено, и боба е мираж. Но пушека все пак го има. Едно семейство бе решило да си направи пикник на поляната пред хижата и от техния огън пушека не бе мираж.


Поседнахме на сянка, поговорихме си с тях. Изумиха ни се от колко далеч сме тръгнали и с какви големи и тежки раници. Поседяхме малко, напълнихме отново вода и отидохме да видим гледката с парапета. Така си викаме ние на Виканата скала. 







Обща снимка с телефона и отново на път, че къде е далеко още Кръстец.

табели колкото искаш - но пак можеш да объркаш







След известно време, ако сте оставили горския път и сте поели по една много обрасла пътека би трябвало да стигнете и до първия рудник за дървени въглища в България - мина Лев. Всичко там е запустяло и оставено на произвола. А някога там е кипях живот, имало е хора, цял миньорски град. 





Детска стая или цяла градина, никой вече не може да каже, защото няма никой. Само рушащи се постройки, изпочупени прозорци и тишина. А природата отново си взема, това което и е било отнето и растителността разрушава асфалта, дървета поникват по покривите на постройките, лиани обвиват всичко.


Малко след това видяхме пред нас е дълго чаканата гара - Кръстец. Часът бе малко след обяд, слънчево, топло, много топло и без грам вятър. Температурата е към 31 градуса, а ние вече уморени се насочихме към пейките на перона. Проснахме се там и почивахме към половин час. Отново нямахме вода, защото бях напълнила малко и се заехме да търсим вода. Не може да има цяла такава красива и скоро ремонтира гара и да няма вода. Изобщо не говоря да тръгна да търся отбелязаната точка за вода, дето била някъде към другите постройки. 
И по едно време, докато се чудим къде да намерим някой човек, се появи някакъв там от поддръжката. Питам го аз къде можем да си напълним вода и той наглеца ме праща пак на тази чешма и то ако все пак имало вода, че можело и да не работи. И се скри някъде. Останахме като гръмнати, как няма да има вода, имат си цветя, поляти са даже, а ще ме праща на майната си да търся онази чешма!
Много бях възмутена! 
Продължихме да се разхождаме двамата с Тошко по перона и по едно време чувам аз говор, някъде там от канцелариите. Почуках. След известно време се появи една жена и ни каза че имало вода в тоалетните до чакалнята. Еми това търсихме и ние. Благодарихме и отидохме да напълним вода, че ни чакаха още около десет километра до края на деня, без точки за вода при голяма жега.
Питам се - може ли да са толкова лоши хората? Може! Май обърнах прекалено много внимание на този лошия. Да си живее живота, аз, не ние сме от добрите!




Пресякохме релсите, за жалост не мина влак, който да ни изкуши, за да си тръгнем към вкъщи и отново навлязохме в сянката на гората. Естествено отново имаше изкачване и хвърляне на водата, а след това дълго и изморително вървене. 


Пътеката си е наистина пътека, минават се поляни без никаква маркировка, огромни папрати, високи колкото нас, после пак някакви си малки горички. По едно време попаднахме на белите ленти, указващи пътя на Дизела от миналата година, следвахме и тях. После те изчезнаха така мистично, както се бяха появили, а ние продължавахме да вървим.






Тези десет километра не си ги спомням особено, защото бях вече доста уморена, пък и нямаше нищо интересно и запомнящо се, нито пък някакви хубави гледки. Само си спомням, че пак имахме някаква точка за вода из някакви поляни, но като ги видяхме какви са обрасли до кръста с треволяк, пък и имахме още малко вода, никой не прояви желание да тръгне да я търси. Въпреки че, из треволяка имаше някакви следи, на някой който се е въртял, може би такъв като нас...


Може би заради жегата, или от натрупаната умора, но прехода този ден ми се стори много изтощителен. Чак не съм снимала, а това го правя, когато наистина нямам сили и желание от умора. По някое време горите най накрая свършиха и достигнахме до ски база Грамадлива, а след това и до едноименната хижа. Не видяхме жив човек там, само едно куче си ни хареса и дойде с нас до хижа Химик.





От Грамадлива има към двадесетина минути вървене и пред нас се изправи една хубава голяма сграда, с много цветя - хижа Химик. Е значи правилно сме измислили да спим на при нея, а не на другата. 
Човекът, който я стопанисваше точно поливаше цветята в градината и ни се зарадва, като му казахме, че ще нощуваме там. 
Нямаше нищо против да си опънем палатките, а така също ни разреши да ползваме едно помещение, подобно на кухня с трапезария и да седнем там като бели хора. Преди това се изкъпахме и изпрах всичко от деня, тъй като бяхме достатъчно прашасали от целия път. 
Тази вечер щеше да дойде и нашия приятел Пешо, който имаше желание за няколко дни да повърви с нас и така щяхме да станем четирима поне за известно време, а може и до края. Беше се обадил, че ще пристигне чак по тъмно, и ще ни носи пържоли, домати и краставици за салата, а също си бях поръчала да ми купи Спасител с хондроитин, че моя беше на свършване, а имаше ефект върху уморените от цял ден вървене стави и колена, а също и едно конско мазило, отново с подобен ефект но за животни.
Еми нали и ние сме си животни, защо да не го ползвам. 


спалнята е готова


Докато чакахме Пешо, на мен ми се възвърнаха силите и поснимах малко цветенца из двора, любопитния котарак, който така си бе харесал този пън, че в никакъв случай не искаше да слиза от него. 







И зачакахме Пешо, а той все не идва. Стана почти тъмно, вече си помислихме, че е объркал пътя и не може да ни намери и той се появи с храната. 
Боко бързо запали скарата и се зае да пече пържолите, и през деня бяхме намерили няколко кладници и сега бе ред и да бъдат изядени за мезе на ракията, а аз започнах да правя салатата.


Не след дълго всичко бе приготвено и масата сервирана и като се започна - хапка, пийка, сладки приказки и така до късно. 
Тази нощ отново имах възможността да се любувам на звездите. 


К Р А Й



Няма коментари:

Публикуване на коментар