Уникалния въпрос

А КОЙ ВИ ПЛАЩА ? ТОВА БЕ ВЪПРОСА, ЗАДАДЕН ОТ ТРИМА РАЗЛИЧНИ ХОРА, В РАЗЛИЧНО ВРЕМЕ, НА РАЗЛИЧНИ МЕСТА. А КОЛКО ПО - ДАЛЕЧ ЩЯХМЕ ДА СТИГНЕМ, АКО НАИСТИНА НЯКОЙ НИ ПЛАЩА . . .

вторник, 20 октомври 2015 г.

24.07.2015 г. - ден четиринадесети - от Химик до Буковец

Днес завършва втората седмица, откакто сме тръгнали. Вървим бавно, както ние си знаем и си можем, но славно продължаваме напред. Високата планина е вече наистина зад гърба ни и красивите пейзажи, които се разкриват пред очите ни, отстъпиха място на красивите вековни гори в източната част на Стара планина. Вече сме дотолкова свикнали с прехода, с ранното ставане и тежките раници, че изобщо не ни тежи. Просто знаеш, че за деня имаш някакви си тридесетина километра и трябва да ги минеш, и колкото по бързо стане това, толкова повече време ще имаш за почивка след обяд. Телата ни бяха напълно готови и подготвени за големите разстояния, които ни очакваха напред. Но не се оказа точно така с новият ни съотборник Пешо. Но всичко по реда си.


Въпреки късното лягане снощи, днес отново станахме както обикновено - рано, малко преди да изгрее слънцето, но докато приберем палатката и всичкия багаж в раниците мина сигурно почти час. Разпределихме също и новите провизии, които Пешо бе донесъл по равно на всеки, за да няма сърдити и потеглихме по пътя към проход Предел. До там от хижата е около двадесетина минути леко спускане по чакълест път, а Тошко реши да мине точно по трака, който се отделя по пътя и тръгва в ляво с едно изкачване на малко възвишение. Аз и другите отказахме да минем от там, защото толкова рано, все още не ни се изкачваше, при условие че пътя се спуска надолу. 
Точно пристигнахме на прохода и Тошко и той се зададе по неговия си път, с мокри от росата обувки, и единственото, което сме изтървали, са сърничките, които видял по пътеката си. 
Бяхме слушали за баничките, които се продават там и естествено веднага напитихме магазинчето. Не знам дали защото бяхме гладни, както могат да бъдат само Коеминейци, но наистина на всички ни харесаха топлите банички, а за бозата и айряна направо няма да споменавам. Тошко реши, даже че е още гладен и продължи със супа и кюфтета. За десерт изядохме по някоя и друга вафла и така много добре нахранени се чудихме известно време на масата - да ставаме ли или да продължим с още банички.


Е в някакъв момент здравия разум се появи и решихме да ставаме и да тръгваме. 


И естествено след като пресякохме асфалта, пътеката ни започна рязко катерене нагоре и хвърлихме първата вода. А слънцето допълнително напичаше яко, и отново показваше че денят ще е горещ.




 Ей от там долу дойдохме. Тревата бе все още мокра, и се опитвах да стъпвам внимателно, за да не си намокря маратонките и краката. След това добро набиране на височина пътеката продължава по сравнително равни много тревясали поляни. 
Вече точно започнах да усещам влагата по чорапите си и мокрите поляни отстъпиха място на горите. Маркировката там не е от най добрите, да не кажа че направо си липсва. Върви се по горски път и в някакъв момент Пешо беше начело, защото е с най пресни сили и вървим си ние, пътя си прави завой и започва да слиза, а Пешо праши напред, а пък Тошко някъде най - накрая. И по едно време гледа той GPS - а и трака там, ама ние не сме на трака. Така стават 700 километра, и когато водача не си гледа работата. Че хайде кръгом, добре че не бяхме слезли по баира надолу, а после да трябва да го катерим наобратно. Върнахме се ние порядъчно, а там не личи ни пътека, ни нищо, ама трака там си показва. Като е така давай напред. И не след дълго отново стъпихме на друг черен път. 




 Като гледам снимките от този ден предимно описват това действие - ядене. Седнахме да почиваме малко, пък и да се подкрепим, че ще вземат да се развалят пържолите от снощи.





Ей този Балкан насреща малко в дясно трябва да преминем и да стигнем до хижа Буковец. 
Прихода за целия ден не е особено интересен за снимки, освен горите през които минаваме почти няма гледки, или някакви забележителности. Всъщност те са точно две - първо се стига до разрушения заслон Ботура, а малко по късно и до Караивановото хорище. 
А да си кажа че пак ги подведох да си носят всички по много вода, защото знаех че няма, а то точно до Ботура има една страшно студена и хубава вода. 


И поседнахме за почивка и опресняване на водните запаси. Имаше също и обхват на телефоните, та се отплеснахме с разговори известно време. 
Гледаш четирима Комеминейци, захвърлили раниците, кой където свари и си говори по телефона под сянката на дърветата. 
След като си загубихме достатъчно време в телефонни разговори отново тръгнахме по пътя, покрай който се намираше чешмата. Този път нещо се бяхме унесли в разговори и отново пропуснахме разклона за нашата пътека, а пътят по който вървяхме бе сенчест, с леко изкачване и изобщо не ни се връщаше пак, че и този път доста повече се бяхме отклонили и трябваше доста да вървим обратно. И ето как GPS - а се оказа много полезен - разгледа Тошко картата и видя че този нашия път прави един рязък завой на ляво и след известно време отново се свързва с трака.


  
Така и направихме, въпреки че се отклонихме и този път навъртяхме някой и друг километър повече, май това се оказа по добрия вариант, защото ако следвахме трака, трябваше някъде преди чешмата да тръгнем рязко нагоре из гората с доста голямо изкачване, а така неусетно набрахме същата височина, с леко натрупване на малко повече километри. 
Преди да се свържем към трака и пътеката се появи и маркировка по пътя, по който вървяхме, като достигнахме и до някакво ловно стопанство и доста време вървяхме покрай оградата му.   


 Вървим си ние из горите тилилейски, говорим си, птички пеят в короните на дърветата и не щеш ли по едно време точно покрай пътя едно тънко поизсъхнало дърво го гледаме цялото издрано от нокти. И то нокти не долу до земята, а на височина по висока от мен, а пък аз съм си висока. И направо тръпки ме побиха. Мечка ! Някъде в недалечното минало баба Меца си е острила ноктите там. Ау, изобщо не искам да си представя колко голяма трябва да е била. Така започна да ми бие сърцето, че щях да получа сърцепляс, и както бях уморена и не ми се вървеше и исках да спираме да ядем, страшно бързо ми дойдоха силите и даже вървях много бързо начело на групата. 
А пък да снимам въпросното дърво изобщо не ми и хрумна, просто исках по най - бързия начин да се отдалечим от това място. 
Толкова  вървях, че по едно време Тошко вече прегладня, и започна да мрънка да спираме за обяд. Пък аз - хайде още малко, тука пече, там пък не е равно, все си измислях някаква причина за да продължаваме да вървим.


Най накрая нямаше какво да си измислям, пък и адреналина ми леко бе спаднал и седнахме да почиваме и да обядваме, а аз си се постарах даже и да има мечка наоколо да вдигна достатъчно шум, за да отиде по далеч от нас. 
Все бях чела, че имало мечки в Стара планина, ама ние я минахме повече от половината и чак в нашите балкани да излезе, че се навъртат. Какво нещо само. 



 Всички вече уморени от прехода се натъркаляха по тревата, а Боко запали огън, за да опече кренвиршите. Бе останала също и малко краставица от предишната вечер, малко хляб и така си спретнахме късен обяд точно на пътеката. Че даже и по глътка - две ракийка му ударихме, за възвръщане на силите.


Всичко бе ометено за нула време, за да не се носи, починахме си още малко, аз отново се сетих за мечката и продължихме напред. 
Не след дълго достигнахме до познато място - Караивановото хорище. Там бяхме ходили преди месец - два на разходка и за проучване и ни бе отнело точно два часа от хижа Буковец. Сега с тежки раници и четиринадесет дневен преход определено нямаше да го направим за толкова, но поне му се вижда края. 



Помоткахме се малко там, поснимахме и хайде пак, че бирата в хижата ще се стопли. 
След полянката на заслона пътя започва изкачване и точно тогава нещо ми дойдоха повечко сили, знам пътя идеално и им казвам, че ще избързам напред. И ме заболя кракът, по точно някъде към таза в дясно. Тази същата болка се беше появила и вчера, преди да достигнем до хижа Химик, но после отшумя бързо, но сега стана лошо. Не знаех на какво се дължи, не е мускул, може би нерв нещо. Но от най бързата в групата изостанах най - последна, даже и Пешо ме изпревари, а той имаше пришки вече и вървеше по бавно. Направо стана много лошо, знам пътя, остава толкова малко, и в същото време едвам вървя, всяка крачка ми причинява болка и едвам се движа напред. А болката с всяка крачка ставаше все по силна и даже започна да се спуска надолу към коляното. На равните участъци почти не се усещаше, а почнеше ли спускане отново ставаше силна. На някой от поредните изкачвания поспряхме да починем всичките. И тогава тръгнах да се връщам назад през деня и да търся причината защо стана така. Когато спирахме за почивка, аз сядах като краката ми оставаха сгънати под напрежение, а мускулите ми бяха доста уморени, дали не е било това причината. Незнам, но следващите дни, когато почивахме аз през цялото време оставах права и не сядах на земята и тази болка повече не се появи.
След почивката от около половин час, решихме че е време да тръгваме и станах аз с надеждата че гадната болка е отминала, но не. Даже стана още по зле и тогава реших, че въпреки това, трябва да си наложа да бързам, хем няма да съм им в тежест, защото Тошко се притесни за мен, хем като вървя колкото се може по бързо, по бързо и ще стигна хижата и болката ще свърши. казах на Тошко, че ще избързам напред колкото мога, а те да си карат както знаят и отпраших. Стиснах силно зъби и запратих мислите за болката някъде много навътре в съзнанието си и тялото ми проработи. Знаех че остава малко, от предишния път си спомнях че трябва да сляза по две доста стръмни нанадолнища, после едно открито място и после нагоре по пътя и покрива на хижата с чешмата зад нея. 
Стигнах, болката продължаваше, но бях успяла, денят приключи и следват приятните неща. Проснах се на пейката до чешмата и зачаках останалите. Събух си маратонките и този път краката ми направо направиха джис с допира си във водата. Ох колко хубаво било да почувствам освежаващата свежест на студената вода. Изпих към половин литър почти на екс, защото с това бързане бях зажадняла доста и гледам Боко се задава. Десетина минути след това Тошко и Пешо и те дойдоха. Всички достатъчно уморени. 
Тръгнахме към хижата да се настаняваме, кой в нея, кой да си разпъва палатката и така. 

Тотала за днес 27.5 км по горски пътеки и пътища с една чешма, пришки за Пешо и реалният му сблъсък с Комеминейските несгоди. 
А след това последваха и приятните неща - салатка със сирене, пържени картофи, салата от моркови за мен, ракийка, гъбена супа от хижата и разни други консерви от раниците, че да олекват, пък и утре нали ще трябва да си вземем сритото съкровище от консерви и мед, което бяхме закопали няколко месеца по рано на тайно място в гората. 



Но това е за утрешния разказ, а сега край на ден четиринадесети.

К Р А Й

3 коментара:

  1. Малко преди Буковец, когато кракът на Вики се обади, ми беше първата мисъл че няма да се справим, аз нямаше да продължа без нея.

    ОтговорИзтриване
    Отговори
    1. Мисля, че нямаше да е съгласна да се откажеш заради контузията й. Вероятно щеше да те убеди да продължиш сам. Не знам кой надвива в споровете, ти кажи. :) :)

      zcezbpm

      Изтриване
  2. В средата на май минах през хижа Буковец, нямаше никой. Кофти чувство, а хижата все още се стопанисва, явно беше.

    ОтговорИзтриване