Уникалния въпрос

А КОЙ ВИ ПЛАЩА ? ТОВА БЕ ВЪПРОСА, ЗАДАДЕН ОТ ТРИМА РАЗЛИЧНИ ХОРА, В РАЗЛИЧНО ВРЕМЕ, НА РАЗЛИЧНИ МЕСТА. А КОЛКО ПО - ДАЛЕЧ ЩЯХМЕ ДА СТИГНЕМ, АКО НАИСТИНА НЯКОЙ НИ ПЛАЩА . . .

сряда, 28 октомври 2015 г.

26.07.2015г. - ден шестнадесети - от Изворите на Камчия до Котел

Днес се събудих почти толкова уморена, колкото и заспах. Вчерашния дълъг ден и многото нападали клони последните няколко километра направо ни разказаха играта. След това легнахме сравнително късно, като оставихме другите край огъня да си говорят, а ние с Тошко се опитахме да заспим, което стана мисия невъзможна в началото, поради преумората предполагам. 
Сутринта, както обикновено станахме в тъмни зори, далеч преди да изгрее слънцето. В гората се стелеше нещо като мъгла, но след като първите лъчи пробиха тъмната сянка от короните на дърветата от нея не остана и следа. Бързо събрахме багажа, напълнихме вода, че днес наистина няма да има друга, поне до след обяд и бяхме готови за път.


Спахме в близост до този заслон, който е със срутен покрив и в същност вече няма начин да се използва за подслон, а чешмата от където извира един от изворите на река Камчия се намира на около стотина метра в дерето. 


Точно над нея започва черен път в източна посока и аз не знам защо си мислех че от там трябва да вървим, и така си говорихме сутринта, докато събирахме багажа. И може би поради тази причина Стефан реши да тръгне по него път преди нас. Той и без това си вървеше по бързо и трябваше рано да достигне Котел. Ние също направихме като него, но съвсем за кратко, и като не видяхме никъде по дърветата маркировка, спряхме и Тошко започна обстойно да изучава новия трак и естествено си открихме грешката, но за жалост Стефан, беше отпрашил далеч напред. Викахме ние, ама не, той не ни чу и тръгнахме обратно по правилния вече път, по едно време, явно и той се е усетил че се е объркал и ни настигна и така продължихме заедно почти целия ден. Защото в този участък вероятността за грешни пътища бе голяма. 


Ама какви сме усмихнати само, а ? 
Като знаеш че довечера ще бъдеш в цивилизацията, ще има храна, каквато си искаш, меко легло, баня с топла вода, направо страхотен кеф. Но още Котел е една далечна мечта. Реалността сега е гора, гора и пак гора. Върви се изцяло във вековна и дива гора. Тук сечища почти не сме срещали, за разлика от предния ден. Тишина, спокойствие, зеленина, и от време на време се чува песента на някоя птичка, кацнала нейде наблизо в клоните на някое дърво. Даже пътя, по който вървим е доста обрасъл и ясно личи че от дълги години е рядко използваем. Единствено от време на време различавахме следите на някаква група джипове, която се е движила в обратна на нашата посока, и много добре че са били те, защото на места имаше много високи треволяци от папрати, бъзи, коприва, които те бяха омачкали и реално са ни помогнали, защото иначе щеше да пада голяма борба с растителността. 


Вървим, вървим и все гора, като се движим в група и внимаваме да имаме поне видим контакт един от друг. Пешо, всъщност изостава все назад, но през известно време спираме да го чакаме, за да не кривне в някоя грешна посока. 
Поредната такава почивка направихме покрай Делирадевата бука, където решихме да хапнем нещо за закуска. 



Разделихме по братски един намерен в раниците пастет и по две филийки хляб. Починахме си малко в сянката на огромните буки, но времето напредваше и трябваше да потегляме. 
Възможностите за влизане в Котел бяха три- единия вариант подсичане на връх Разбойна от юг, втори през самия връх, но Ванката, момчето което го бягаше каза, че през върха е много стръмно слизането и да не минаваме от там, и в двата от изброените случаи можеше евентуално да попаданем в капан от нападали клони по пътеката и другия трети вариант по пътя покрай Зеленишка река. По третия вариант бяхме минавали едно време, когато правихме Емине - Ком и ясно си спомнях, че си беше черен, чакълест път, криволичещ покрай реката, а също така на няколко места имаше и чешми. 


Ето точно тук е мястото на дилемата - от север, през върха или юг. Спора беше най вече между мен и Тошко, но в крайна сметка аз надделях и продължихме по белия път и оставихме дивите гори за следващите дни. Разликата бе един километър повече за пътя, който избрахме ние, но за разлика от другия при нас имаше само баир надолу. 
От тук хладните сенки на гората почти ни изоставиха и жегата, и високите температури, които бяха навсякъде в страната достигнаха и до нас. 



Топло, слънчево и прашно. Намерихме някаква прилична сянка и изобщо на никой не му пукаше че сяда в прахоляка, само да е на сянка. Даже и вятър липсваше в този момент. Тук пътя вече беше ясен и Стефан реши да избърза напред, с уговорката че вечерта ще се чуем и ще излезем да се видим някъде на по бира. Той тръгна, а ние продължавахме да стоим под сянката с единствената надежда сега да се появят някакви облаци, да задуха вятър и да завали прохладен дъжд. Но уви, това бе мечта, която поне в този момент не се осъществи и решихме да не чакаме дъжда, а да потегляме напред.




Не след дълго достигнахме до останките на горски пункт Зеленич и отново поседнахме на сянка под едно дърво. Е някои поседнаха, други полегнаха, а трети стъкмиха огън за обяд. 


Боко измъкна от раницата си някакви спагети и заедно с едно пакетче бисквити, малко хляб, който бе последния ни и една рибешка консерва, която намерих снощи в раницата ми - беше в джоба за кембълбека за вода, а от кога е там и представа си нямам, сигурно от пролетта. Но я намерих точно в подходящия момент, нищо че съм я носила толкова време. Пък после върви обяснявай на Тошко защо раницата ми е все тежка, пък уж нищо няма в нея, като не проверявам дълбоките резерви така ще е.
 


Докато приготвим обяда се зададе и Пешо, той вървеше доста назад, заради пришките и така наречените му 
" удобни " обувки. 
Е като хапнеш и други мисли ти идват в главата, пък и сила получаваш в краката. Ей чак в рима взех да пиша. Тук взехме решение да изоставим Пешо, е не за винаги, естествено. Да избързаме напред, а той да си продължава с неговото си темпо, за да не си вредим взаимно - той да се мъчи да ни настига, а ние да се бавим заради него. Няма сърдити, всичко е ок, разбрахме се да върви само по главния път, а ако има някакъв разклон ще му оставяме белязки. Оставих му последната си вода, защото той почти нямаше, а напред имаше чешма и духнахме с бодра крачка към Котел. 
Вървим, вървим, а този път все не свършва, много изморително беше. Монотонно и еднообразно, скука голяма. Отдавна бяхме престанали даже и да си говорим, без думи се разбирахме, кога да спрем за поредната почивка. Само един да метне раницата си на земята веднага и другите правят същото и после пак вървим. Реката, която имах спомени от преди че имаше вода и нея я нямаше, суша. Само камъните по дъното сочеха, че тук в някакъв мокър, дъждовен момент има вода. Температурата бе тридесет градуса на сянка. 

А това е белязката за Пешо, означаваща че долу има вода, дано да я види. Ние пихме, напълнихме малко и продължихме отново по прашния път. 


Вече и сенките бяха рядкост и аз само криволичех по пътя, ту от ляво, ту от дясно, в зависимост от сянката на дърветата. 
И не щеш ли в някакъв момент белия камъчест път стана асфалт , видяхме коли. И ура!  Бяхме в пределите на Котел!
Познатото заведение с езерото бе на мястото си, и ние в еуфория, за това че краят е близко закрачихме с бодра крачка напред.





Уж Котел се води град, но ето какви превозни средства се движат по пътя. Бяха доста любопитни към мен, защото спрях да ги снимам. Обожавам конете и те явно също го усещат. 
Отначало, като навлязохме в района на града, се почудих още колко ли дълго ще трябва да вървим, за да стигнем до квартирата. Бяхме си запазили места в къща за гости Констанс доста преди да тръгнем, но тогава бяхме с кола и дойдохме по друг път и сега не можех да се ориентирам колко е далеч. Но повървяхме малко, свихме по една улица и не щеш ли, пред бе дървената ограда на къщата. 
Е най накрая, дългото вървене най - накрая свърши. Хазайката ни посрещна, показа ни стаите и ни направи най голямото добро - изпра ни дрехите в пералня. Поне един ден нямаше да пера на ръка, е с изключение на вчера, когато изобщо не направих опит за това хубаво занимание.
Настанихме се, пуснахме се и ние в пералнята, е в банята и чисто новички излязохме на вън, до близкия магазин да си купим нещо за ядене. Беше неделя и повечето магазини, заедно с пицарията и аптеката не работеха. 
Купихме си разни вафли, бира за мен, сладолед, солети и какво ли още не, при условие че скоро не си виждал магазин направо искаш да го изкупиш целия. Излязахме на вън и поседнахме да чакаме Пешо. Тъй като нямаше обхват по пътя нямаше как да му се обадим, за да разберем докъде е стигнал и така просто се надявахме да дойде по някое време. Изядохме си сладоледа, почти си изпих и бирата и ето го и него се задава, леко накуцващ, но усмихнат до ушите. Боко го посрещна с студена биричка, за да може да прокара прахоляка от пътя по гърлото си.
Незнам точно в кой момент, но решихме утре да почиваме. Да мързелуваме цял ден, да ядем и да се отдадем на цивилизация, и без това ни трябваше и аптека, а тя щеше да отвори сутринта късно и така някак от само себе си стигнахме до извода за тази почивка. Пък и без това нямахме бърза работа, а морето си е там и ни чака. 


И така днес изминахме 29 километра, нито малко, нито много, всъщност клони към много, но за Пешо бе най голям зор. Тези три дни разбра и усети на целия си гръб съдбата на един Ком - Еминеец, в частта където няма нищо интересно като гледки, единствено вървене и пак вървене.
И всъщност много добре направихме, че минахме по пътя, покрай реката, а не продължихме по другия вариант, защото тогава със сигурност щяхме да финишираме по тъмно. За бъдещите съмишленици ще кажа само много добре да си преценят силите, водните запаси и дали си струва съкращението на един километър, но с изкачване на няколко върха или постоянното нанадолнище и гадния и еднообразен път по който ние вървяхме.
Вечерта излязохме да похапнем заедно със Стефан и една девойка, която щеше да се включи с него до морето от утре, а ние в други ден щяхме да продължим отново трима и ние към морето. 





Снимките, говорят сами за себе си, мога да допълня само че не остана нещо, което да не си бяхме поръчали.
К Р А Й

Няма коментари:

Публикуване на коментар